Танцуващият с духове
- Автор: Кейс Джон
- Язык: болгарский
- Переводчик: Милена Илиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Танцуващият с духове». Краткое содержание книги:
Журналистът Майк Бърк документира ада на войната по света, докато хеликоптерът му не се разбива в пламъци в Африка. Години по-късно Бърк губи жената, която обича, както и вкуса към риска. Докато на пътя му не се изпречва зъл гений.
Отвъд океана друг мъж, Джак Уилсън, напуска затвора с единствената мисъл за отмъщение. Също като Бърк и той е изгубил нещо голямо и крои планове… за Апокалипсис. Въоръжен с тайните дневници на Никола Тесла, най-великият изобретател след Леонардо да Винчи, Уилсън разработва зловещ план да върне Америка и света в Средновековието. Задействана е верижна реакция и Бърк е единственият, който може да спре Уилсън, но преди това трябва да го открие. Започва преследване из целия свят. Бърк има противник, който не знае що е страх, а времето му изтича…
Бърк поклати глава.
— Не, благодаря, бързам. А някое оръжейно изложение? Там не е нужна справка в полицията, нали?
— Да. И можете да си купите каквото поискате. Само че следващото изложение е чак през уикенда. Сигурен ли сте, че не искате да разгледате бельото ни?
— Да, но… онова там мобилен телефон ли е? — Посочи към стъклена витрина, в която бяха изложени пистолети и други дребни неща. Един арбалет. Някакви… палки. Мобилни телефони.
— Прилича на телефон — каза момичето, — но всъщност е електрошоково оръжие. Сто и осемдесет хиляди волта.
— И как действа? — попита Бърк.
— Ами просто докосвате някого с него и… го изваждате от строя, така да се каже. — Момичето направи пауза. — Него мога да ви го продам! Не е смъртоносно оръжие и не се изисква справка в полицията.
Потегли по шосе И-95 до И-80 и оттам — чак до Елко. Осем часа по-късно зави на север по посока на Джакпот. Скоро асфалтът отстъпи на посипан с чакъл черен път. Бърк шофираше сред облак от прах, разминавайки се с една-единствена кола по пустия път.
Наближаваше десет вечерта, когато в мрака напред се появиха далечни светлинки. Джунипър. Градчето се състоеше от две големи дървени бунгала, по едно от всяка страна на пътя, и няколко каравани. Пощенска станция, магазин и кръчма с табелка, която гласеше „Кофа кръв“, образуваха центъра. Кръчмата подсети Бърк за кошмарния бар в онзи вампирски филм на Куентин Тарантино, но беше жаден, а наоколо не се виждаше друго заведение.
„Кофа кръв“ носеше отпечатъка на ексцентричния си собственик. Захранвано с батерия порцеланово коте с червена панделка на ухото седеше на бара и махаше непрестанно с лапа. Прашни пластмасови кончета маршируваха на лавица близо до тоалетната. Една от стените беше покрита изцяло с пощенски картички, а телевизорът имаше украса от еленови рога. Виждаше се ясно, че „Аризонските диаманти“ бяха любимият бейзболен отбор по тези места.
На маса в ъгъла се вихреше игра на покер. Възрастна жена с тънка като паяжина червеникава коса, под която скалпът прозираше, дърпаше отегчено ръчката на игралната машина до вратата. Бърк тръгна към бара, където мършав мъж с анцуг в камуфлажен цвят бършеше чаша. Мъжът вдигна брадичка и го погледна въпросително.
— Една бира — каза Бърк.
— „Сиера Невада“ наливно, „Коорс лайт“, „Будвайзер“, „Будвайзер лайт“…
— „Сиера Невада“.
Беше толкова уморен, че нямаше желание да подхваща разговор. Единственото му желание беше да се просне на някое легло. Затова изпи халба и половина, преди да събере сили за големия въпрос.
— Познавате ли човек на име Джак Уилсън… живее тук някъде?
Барманът го изгледа подозрително.
— Кой пита?
Бърк отвори уста да отговори, когато един от покерджиите вдигна поглед и се изсмя.
— К’во ти пука кой пита бе, Дени? Не е като онзи тип да ти е приятел.
— Може и да не е, а ама на тебе к’во ти пука дали на мене ми пука? — контрира барманът. — Глей си там картите и не приказвай.
— Глей си картите я! — подхвана един от другите играчи.
— Влизаш или не? — попита трети.
Бърк не знаеше да се засмее ли, или да заплаче. Барманът сложи нова халба пред него и вдигна вежда.
— Е?
Бърк отпи от пивото.
— Добро е! Наистина. — След малко добави: — Майк Бърк.
— Дени. — Барманът се зае да лъска нова чаша.
Бърк въздъхна.
— Приемната майка на Уилсън е болна.
— Сериозно — подсмихна се барманът, без да крие недоверието си.
— Да — каза Бърк. — Наистина. Живее в каравана във Фалън. Дал й е само адреса на пощенска кутия. Обещах й, че ще се опитам да го намеря, но…
— Тя не е ли идвала тук?
Бърк поклати глава.
— Не. Но и той е тук отскоро.
Барманът се замисли, после кимна.
— Три-четири месеца, не повече.
— И строи пла-не-та-риум — проточи един от покерджиите.
— Не строи планетариум — поправи го барманът, — а място, на което да монтира телескоп.
— То пък голямата разлика — повиши глас покерджията. — Нали все звездите ше зяпа.
Барманът не му обърна внимание, приковал поглед в телевизора. Бърк започваше да губи търпение, но му беше ясно, че с бързане няма да изкопчи нищо от тези мъже.
— Бас ловя, че и сега зяпа звездите — каза един от мъжете на масата за покер. — Щот’ утре е слънцестоенето. Най-дългият ден в годината.
— Това няма нищо общо със звездите, а със слънцето — отбеляза барманът.
— К’во рече, Дени? — подкачи го покерджията. — Че то слънцето е звезда бе!