Корона от мечове
- Автор: Джордан Роберт
- Серия: wheel of time #7
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Корона от мечове». Краткое содержание книги:
Краят на моста беше украсен с две еднакви статуи от всяка страна — жени от бял мрамор, с по една разголена гръд и вдигната ръка, сочеща нещо в небето. В Ебу Дар голата гръд символизираше откритост и благочестие. Без да обръща внимание на хорските погледи, Мат се покатери до една от жените и я прихвана с една ръка през кръста. Покрай канала минаваше улица, по-напред я пресичаха под ъгъл други две, всички пълни с хора, коли, носилки, фургони И карети. Някой отдолу му извика с грубоват глас, че истинските жени били по-топли, няколко души се разсмяха. Белите пера се появиха иззад една лакирана в черно карета от лявата страна.
Той скочи долу и хукна по улицата, без да обръща внимание на ругатните на хората, които блъскаше. Трудно беше това преследване. Сред навалицата, при толкова много фургони и коли, които непрекъснато се изпречваха на пътя му, не можеше да вижда добре шапката. Изкатери се по някакви мраморни стъпала, погледна, после слезе и пак се запровира през тълпата. Первазът на един висок фонтан му предложи нова гледка, после дъното на преобърнато буре до една стена, след това някакъв сандък, току-що свален от една кола. Веднъж се метна на ритлата на някакъв минаващ фургон и се заозърта, докато кочияшът не изплющя с камшика си. И въпреки цялото това катерене и оглеждане не можа да съкрати много разстоянието между себе си и Мраколюбката. Макар че, от друга страна, все още не знаеше какво ще направи, дори да я настигнеше. А после я изгуби от погледа си.
Заоглежда се, обзет от паника. Можеше да е влязла в някой дюкян, а можеше просто да е завила на някоя от пресечките, без да я види.
И изведнъж я видя — почти на върха на широко стълбище, водещо към портите на някакъв палат. Палатът не беше голям, само с един-единствен купол с форма на круша и боядисан на червени ивици — в палатите в Ебу Дар наземните етажи винаги бяха предназначени за слугите, кухните и така нататък. По-хубавите стаи бяха нависоко, за да улавят морския бриз. Вратарите в черно-жълти ливреи и се закланяха дълбоко и отвориха широките резбовани врати още преди да е стигнала до тях. Някаква слугиня я посрещна с реверанс, заговори и нещо и я поведе навътре. Познаваха я. Мат беше готов да заложи всичко, че я познават.
Мат огледа по-внимателно палата. Далеч не беше най-богатият в града, но пък само някой благородник можеше да си позволи да вдигне такова нещо.
— Но кой, в Ямата на ориста да пропадне дано, живее тук? — промърмори той и свали шапката си, за да си направи вятър. Във всеки случай — не и тя. Не и след като й се налагаше да ходи пеш. Няколко въпроса из околните кръчми щяха да му донесат отговора. И, разбира се, мълвата за това, че е разпитвал, веднага щеше да стигне в палата — толкова сигурно, колкото че като бръкнеш в калта, ще си оцапаш ръцете.
Някой каза „Карридин“. Някакъв мършав белокос непознат, облегнат небрежно на един от зидовете наблизо. Мат го изгледа въпросително и той му се ухили с беззъбата си уста. Смъкнатите му рамене и тъжното, обрулено от годините лице не отиваха на финото му сиво палто. Въпреки малкото дантела около врата, старецът беше самото олицетворение на преживени трудни времена.
— Нали попита кой живее тук. Челсайнският палат е отстъпен на Джайчим Карридин.
Шапката на Мат замръзна в ръката му.
— Имаш предвид посланика на Белите плащове?
— Аха. И Инквизитор на Ръката на Светлината. — Старецът попипа клюнестия си нос със сбръчкания си показалец. И пръстът, както и носът, май бяха чупени неведнъж. — Не е от хората, с които е добре да си имаш работа, освен ако много не ти се наложи, а и тогаз на твое място бих си помислил три пъти.
Мат несъзнателно си затананика „Буря откъм планините“. Карридин наистина не беше от хората, с които да си имаш работа. Разпитвачите бяха най-гадните от Белите плащове. Разпитвач, привикал при себе си Мраколюбка.
— Благодаря… — Мат се сепна. Непознатият беше изчезнал в тълпата. Странно, но му се беше сторил познат. Сигурно още някое от онези отдавна мъртви познанства, изплувало от древните спомени. Може би… И изведнъж нещо го порази като фойерверк. Белокос мъж с клюнест нос. Този старец беше в Сребърния кръг и стоеше до жената, която току-що бе влязла в наетия от Карридин палат. Той завъртя шапката в ръцете си и изгледа намръщено и неспокойно палата отсреща. Дори Тресавището във Водния лес не таеше толкова опасна тиня, колкото това нещо пред него. Изведнъж усети как заровете се завъртяха в главата му, а това винаги беше лош признак.