Корона от мечове
- Автор: Джордан Роберт
- Серия: wheel of time #7
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Корона от мечове». Краткое содержание книги:
Биргит например определено не се нуждаеше някой да я води за ръчичка. Тя бе Ловкиня на Рога и според него всеки, който й посегнеше, щеше да си изпати. Колкото до Авиенда… Единственото, от което тя имаше нужда, беше някой, който да я задържи да не намушка всеки, на когото му хрумне да я погледне малко по-накриво. Него ако питаха, можеше да заколи когото си ще, стига да не е Елейн. Защото колкото и да си виреше нослето проклетата му щерка-наследница, озовеше ли се край Ранд, оченцата й се замъгляваха, и колкото и да създаваше Авиенда впечатление, че е готова да намушка всеки, с нея беше същото. Ранд уж знаеше как да се оправя с жените, но този път явно беше скочил в меча яма, пускайки и двете да нахълтат при него едновременно. Избрал беше най-късия път към погрома и Мат просто не можеше да разбере как досега не се е сгромолясал.
Странно защо очите му пробягаха отново към остроликата жена отсреща. Беше хубава, но с някак лисича хубост. Някъде на годините на Нинив, прецени той; трудно му беше да каже от това разстояние, но пък можеше да преценява жените не по-зле от конете. Разбира се, жените можеха да те подведат много по-бързо от всеки кон. Тънка. Като клечка. Като сламка. Защо слама? Това, което виждаше от косата й, показваща се под шапката с перата, беше тъмно. Както и да е.
Биргит и Авиенда можеха да минат и без неговите грижи, а в повечето случаи същото можеше да се каже и за Елейн и Нинив, колкото и да бяха неразумни, самоуверени и напористи. Но това, че вече от толкова време непрекъснато му се измъкваха, говореше нещо друго. Неразумни, даже глупави, точно това беше. Нахвърлят ти се, че си им се бъркал в работите, и те гонят, а после те навикват, че не си бил при тях, когато били имали нужда. Не че щяха да признаят, че са имали нужда от него, не и такива като тях. Вдигни ръка само за помощ, и се оказва, че им се бъркаш, не прави нищо, стой настрана и излиза, че си боклук, на който не може да се разчита.
Жената с острото лице отсреща отново привлече погледа му. Не слама. Конюшня. Което не му се стори много по-смислено. В доста конюшни беше прекарвал той приятни мигове с млади жени, и с не толкова млади, но тази отсреща беше облечена скромно в синя коприна, със снежнобяла дантела на яката и още повече над ръцете. Благородничка, а той отбягваше благородничките като смъртта. Правеха се на много важни и винаги очакваха човек да е на тяхно разположение и да припне към тях само като си мръднат пръста. Други — може, но не и Мат Каутон. Странно, вееше си със снопче бели пера. Къде беше слугинята й? Нож. Защо трябваше да го кара да си мисли за нож? И… пожар? Нещо горящо, във всеки случай.
Той поклати глава и се опита да се съсредоточи върху по-важните за момента неща. Спомени на други мъже, спомени за битки, за кралски дворове и за страни, изчезнали преди векове, запълваха дупките в собствената му памет, места, където собственият му живот изведнъж изтъняваше или съвсем нищо не оставаше от него. Помнеше например съвсем ясно как избягаха от Две реки с Моарейн и Лан, но почти нищо друго чак докато стигнаха Кемлин, а имаше празнини също така и преди, и след това. След като цели години от детството му напълно се бяха заличили от паметта му, защо трябваше да си спомня всяка жена, която беше срещал по пътя си? Може би му напомняше за някоя отдавна мъртва, умряла преди хиляда и повече години. Светлината само знаеше какво ставаше с него понякога. Дори тази Биргит от време на време гъделичкаше паметта му. Е, сега тук имаше четири жени и тъкмо те бяха стегнали мозъка му на възли. Те бяха важното сега.
Нинив и останалите го отбягваха така, както той бълхите. Пет пъти беше ходил в палата и единственият път, когато се съгласиха да се видят с него, беше, за да му кажат колко били заети, и го отпратиха като досадно непослушно хлапе. И всичко се свеждаше до едно. Те смятаха, че ще се намеси в онова, което бяха намислили, а единствената причина да го направи беше, ако вземат, че изпаднат в опасност. Не бяха съвсем глупави; често се държаха идиотски, но пълни глупачки не бяха. Видеха ли в нещо опасност, значи имаше опасност. Из някои места в този град само това, че си чужденец или че си показал някоя монета можеше да ти докара нож в ребрата, и дори преливането нямаше да го предотврати, ако не го усетиш навреме. А ето че той беше тук с Нейлсийн и дузина опитни мъже от Бандата, да не говорим за Том и Джюйлин, които дори бяха получили стаи в слугинските отделения на палата, и всички те не правеха нищо, ама абсолютно нищо. Тези дебелоглави жени спокойно можеха да се докарат дотам, че да им прережат гърлата. „Не и ако мога да го предотвратя“ — изръмжа той.