Корона от мечове

— Какво? — възкликна Нейлсийн. — Виж. Вече се подреждат, Мат. Светлината дано душицата да ми изгори, но този пъстрият хич не ми изглежда за подценяване. Доста е напорист.

Конете вече заемаха местата си зад високите дървени пилони, забити в земята. На върховете им се вееха дълги цветни ленти — сини, зелени и с всякакви други цветове, някои шарени. На петстотин разкрача в другия край на трасето имаше друга редица със същия брой пилони с цветни ленти. В двата края на редицата коне и малко пред тях стояха двама уредници, дебела жена и още по-дебел мъж, и държаха бели шарфове над главите си. В това нещо уредниците се редуваха и нямаха право да приемат облази за надбягвания, които те стартираха.

— Да ме изгори дано! — измърмори Нейлсийн.

— Светлина, човече, успокой се. Казах ти, скоро ще можеш пак да гъделичкаш шивачката си под брадичката. — Хорският рев заглуши последните му думи, когато шарфовете се спуснаха надолу и конете се понесоха напред. Още след първите десет крачки Вятър поведе — Олвер се бе прилепил към шията му, — а червено-кафявият със сребристата грива бе само с една глава по-назад. Пъстрият остана на опашката в общата маса, където пръчките на ездачите вече се размахваха и плющяха отчаяно.

— Казах ти аз, че кафявият е опасен! — изстена Нейлсийн. — Не биваше да залагаме всичко.

Мат не си направи труда да му отговори. Имаше още една резервна кесия в джоба, както и няколко монети плюс това. Тази кесия той си наричаше „посева“; с нея, дори само няколко монети да имаше вътре, и с някоя и друга игра на зарове щеше да възстанови богатството си, каквото и да се случеше тази сутрин. По средата на трасето Вятър продължаваше да води, а кафявият го следваше неотлъчно, с почти цяла дължина пред следващия кон. Пъстрият беше пети. Рискът щеше да дойде след обръщането — момчетата, яздещи изоставащите животни, имаха навика да удрят и събарят с пръчките си онези, които вече бяха заобиколили пилоните.