Корона от мечове
- Автор: Джордан Роберт
- Серия: wheel of time #7
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Корона от мечове». Краткое содержание книги:
Конете вече бяха заобиколили пилоните и препускаха обратно. С изпъната напред глава и развята грива и опашка, Вятър летеше пръв, а Олвер бе прилепнал на гърба му, сякаш слял се със седлото. На цели четири дължини отзад пъстрият биеше яростно с копита и ездачът му го пердашеше с пръчката в напразно усилие да ги догони. Точно така те прекосиха чертата на финала, със следващия кон на още цели три дължини назад. Червеникавият кон пристигна последен. Стоновете и ропотът на загубилите надмогна виковете на спечелилите. Към трасето полетя дъжд от бели губещи жетони и дузина от слугите на уредниците се разтичаха да го разчистят пред началото на следващата надпревара.
— Трябва да я намерим тази жена, Мат. Няма да позволя да ни избяга, без да ни е изплатила, колкото ни дължи. — Според това, което Мат беше чувал, гилдията беше жестока при всеки първи опит на някой от уредниците по облозите да направи подобно нещо и наказваше със смърт при всеки втори, но за Нейлсийн обаче това изглеждаше недостатъчно.
— Ей я там, чака и изобщо не ти се крие. — Мат посочи с ръка, без да откъсва очи от Мраколюбката с лисичето лице. Тя изгледа сърдито жетона в ръцете си, след което го хвърли на земята и даже започна да го тъпче. Явно не беше заложила на Вятър. Все така изкривила лице, започна да си пробива път през множеството. Мат се вкочани. Жената си тръгваше. — Прибери печалбата ни, Нейлсийн, и после върни Олвер в хана. Ако пропусне урока си по четене, ще целунеш сестрата на Тъмния преди госпожа Анан да му разреши отново да участва в надбягвания.
— Ти къде отиваш?
— Видях една жена, която веднъж се опита да ме убие — отвърна му Мат през рамо.
— Другия път й дай някоя дрънкулка — извика след него Нейлсийн.
Да проследи жената не беше проблем с тази нейна шапка с бели пера като знаме. Зад насипа имаше широко открито пространство, където чакаха блестящи лакирани карети и носилки, пазени бдително от кочияшите и носачите. Конят на Мат, Пипс, беше един от стотиците, наглеждани от членовете на Почтената гилдия на конярите. В Ебу Дар имаше гилдии на какво ли не и горко на онзи, който дръзнеше да навлезе в полето им. Той се поспря, но тя подмина возилата, докарали особите, притежаващи висок сан или пари. Никаква слугиня с нея, а сега и никаква носилка. Никой не ходеше пеша в тази жега, ако имаше пари да се вози. Дали госпожата не преживяваше трудни времена?
Хиподрумът се намираше малко на юг от боядисаните в бяло стени на градската крепост и жената измина около стотината крачки по утъпкания път до широката островърха арка на портата Молдайн и влезе. Мат я последва. Входът бе сумрачен тунел, дълъг около десет разтега, но шапката й изпъкваше сред навалицата. Хората, на които се налагаше да ходят пеш, рядко носеха пера на шапките си. Жената, изглежда, знаеше накъде трябва да поеме от другата страна. Перата се поклащаха в тълпата пред него, без да бързат, но напред и само напред.
Ебу Дар блестеше целият в бяло под утринното слънце. Бели дворци с бели колони и оградени с високи перила от ковано желязо балкони, варосани дюкяни на тъкачи, рибопродавници и конюшни, големи бели къщи с дървени кепенци, криещи сводестите прозорци, редом до бели ханове с цветни табели, висящи над входа, и открити пазарища под дълги керемидени покриви, из които вдигаха врява овце и кокошки, телета, гъски и патици, редом до нещастните си събратя, вече заклани и окачени на куките. И навсякъде бяло — бял камък или вар, само тук-там червени, сини или златисти ивици по куполи с форма на огромни репи или островърхи кули с тераси, извиващи се около тях. Навсякъде имаше площади, неизменно с по някоя статуя върху пиедестал, или пръскащ фонтан, само подчертаващ силата на дневния зной, и навсякъде — пълно с хора. Бежанци изпълваха града, а освен тях бе пълно с изкупчии, търговци и продавачи на какво ли не. Нямаше на тоя свят несгода, която някому да не носи изгода. Това, което някога Салдеа изнасяше в Арад Доман, сега идваше по реката в Ебу Дар, същото ставаше и със стоката, която Амадиция преди беше изнасяла в Тарабон. Всички щъкаха насам-натам, било монета да припечелят, било хиляда жълтици, или просто къшей хляб, с който да се нахранят. Въздухът миришеше и на парфюми, и на прах и пот. И на отчаяние.
Пълни с гемии и баржи канали прорязваха града, над тях се издигаха мостове, някои толкова тесни, че двама души трябваше да се усукват един покрай друг, за да се разминат, други достатъчно широки, че от двете им страни да се редят дюкяни, надвиснали над водата. На един от тях той изведнъж забеляза, че шапката с белите пера е спряла. Той също спря. Човешкият поток продължи да се стича покрай него. Дюкяните всъщност представляваха отворени отпред дървени кутийки. Вдигнатите им кепенци бяха изрисувани със знаци, показващи какво се предлага за продан. Този, пред който се беше спряла шапката с белите пера, беше със златна везна и чукче — знак на гилдията на златарите, макар и явно не на някой от процъфтяващите й членове. В образувалата се за миг пролука сред тълпата Мат забеляза как жената се озърна през рамо и бързо извърна глава към тесния щанд вдясно. На стената в дъното бяха окачени пръстени и таблички със скъпоценни камъни с всевъзможни форми.