Гробище за домашни любимци
- Автор: Кинг Стивен Эдвин
- Серия: Stephen Kings Novels #17
- Язык: болгарский
- Переводчик: Весела Прошкова
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Гробище за домашни любимци». Краткое содержание книги:
Реди пасианси дълго след полунощ.
Тъкмо когато за пореден път обръщаше картите върху масата, чу как се отвори задната врата.
„Каквото посееш, това ще пожънеш и то си е вечно твое“ — помисли си Луис Крийд.
Чу бавни стъпки, които се приближаваха, но не се обърна, а продължи да се взира в картите. Видя дама пика и я закри с дланта си.
Стъпките спряха зад него.
Настъпи тишина.
Ледена ръка докосна рамото му. Гласът на Рейчъл беше дрезгав, като че ли гърлото й беше пълно с пръст.
— Скъпи — промълви тя.
Нищо не заплашва семейството на Луис Крийд в новия дом в Мейн. Дом, зад който се вие пътека, водеща към малкото гробище за домашни любимци.
Тъжно място може би… но безопасно. Няма да обсеби сънищата ви, да се събудите с писък, облени с пот, обзети от ужас и зловещи предчувствия…
Но той знаеше, че опасността не се крие в гробището в Бангор, а го дебне в тази къща и в околностите й.
Джъд излезе и се върна вкъщи. Извади от хладилника опаковка с шест бири и я занесе в хола. Настани се до прозореца, който гледаше към къщата на семейство Крийд, отвори кутия бира и запали цигара. Часовете минаваха бавно и както често се случваше през последните години, в ума му закръжиха откъслечни спомени от миналото. Ако по чудо прочетеше мислите на Рейчъл отпреди няколко часа, навярно щеше да й каже, че теорията на преподавателя по психология безсъмнено е вярна, но че с напредването на възрастта, способността на разума да изключва маловажната информация намалява, както същевременно се влошава функцията на другите органи на тялото; човек започва да си припомня с поразяваща яснота събития и лица. Избледнелите образи отново приемат предишните си контури и цветове, отдавна забравените гласове вече не са глухи и далечни, а звучат с истинския си тембър. Но според него, това объркване на мозъчната дейност не бе причинено от препълване на информация. Навярно би казал на преподавателя по психология, че подобно явление е просто признак на старческо оглупяване.
Отново си припомни Ханарати, бика на Зак Макгъвърн, кръвясалите му очи и начина, по който се нахвърляше върху всичко, което се движи. Нападаше дори дърветата, когато листата им се полюшваха от полъха на вятъра. По времето, когато Зак най-сетне вдигна ръце, Ханарати бе обезобразил дървената ограда около пасището, където беше затворен. Рогата му бяха нацепени, а главата — окървавена. Когато Зак уби бика, целият трепереше от страх — точно както Джъд в момента.
Старецът пушеше и от време на време отпиваше от бирата си. Смрачи се, но той не запали лампата. Само огънчето от цигарата му проблясваше в тъмнината. Седеше, пиеше бира и не изпускаше от погледа си алеята, която водеше към дома на Луис. Веднага щом приятелят му се прибере (независимо къде е бил), Джъд ще пресече шосето и ще си поговори с него. На всяка цена трябва да се увери, че Луис не възнамерява да извърши някоя глупост.
През цялото време усещаше странното, морбидно привличане на проклетото гробище. То го обгръщаше като огромни, невидими пипала, протягащи се от хълма, осеян с разпадащи се скали и с каменни надгробни пирамиди. Отново дочу заплашителния глас:
„Стой настрана старче! Стой настрана или дълбоко ще съжаляваш.“ Стори му се, че гласът го обгръща като тънка струйка мъгла, внезапно появили се от дълбините на разкопан гроб.
Опита се да го заглуши и отчасти успя. Седеше, пушеше, пиеше бира. И чакаше.
47
Докато Джъд Крендъл седеше в люлеещия се стол с кожена облегалка и се взираше през големия прозорец, и докато Рейчъл и Ели пътуваха по магистралата към дома на Голдманови (Рейчъл непрекъснато си гризеше ноктите, защото не можеше да се отърси от натрапчивия си страх, а Ели седеше бледа и неподвижна), Луис си поръча вечеря в ресторанта на „Хауърд Джонсън“.
Храната беше изобилна и безвкусна — точно от каквото се нуждаеше тялото му. Навън вече се бе стъмнило. Фаровете на преминаващите коли пробождаха мрака като пръсти. Луис упорито се тъпчеше. Пържола. Печени картофи. Гарнитура от фасул, чийто ярко зелен цвят положително не беше естествен. Парче ябълков сладкиш, върху който бе поставена топка топящ се сладолед. Луис се бе настанил на ъглова маса, откъдето можеше да наблюдава всички посетители в ресторанта. Питаше се дали ще види някой свой познат, всъщност до известна степен дори желаеше това да се случи. Срещата ще доведе до неизбежните въпроси: „Къде е Рейчъл? Какво правиш тук? Какво става с тебе?“ — а въпросите положително ще създадат усложнения, но може би Луис искаше точно това. Някакво спасение, някакъв изход, начин да избегне извършването на онова, което беше намислил.
Действително, в момента, когато довършваше ябълковия си сладкиш и пиеше втората си чаша кафе, в ресторанта влезе семейство, което познаваше: Роб Гринел, лекар от Бангор и очарователната му съпруга, Барбара. Луис беше сигурен, че ще го забележат, седнал на единична маса в полупразния ресторант, но келнерката ги поведе към сепаретата в противоположната страна на залата и той ги загуби от поглед. От време на време съглеждаше само преждевременно побелялата коса на Роб Гринел.
Сервитьорката му донесе сметката. Той я разписа, като надраска номера на стаята си под подписа, сетне напусна ресторанта през страничната врата.
Навън вятърът бе прераснал в ураган, който изпълваше въздуха с равномерно бучене и караше електрическите жици да вибрират като обтегнати струни. Луис вдигна очи към небето. Не видя нито една звезда, но усети невидимото присъствие на лудо препускащите облаци. Постоя на тротоара, пъхнал ръце в джобовете си, обърнал лицето си срещу вятъра. Сетне се обърна и влезе в хотела, качи се в стаята си и пусна телевизора. Беше прекалено рано, за да се залови за работа, а ураганният вятър, който изглеждаше способен на всякакви изненади, го изнервяше.