Чудното пътуване на Нилс Холгерсон през Швеция
- Автор: Лагерльоф Селма
- Язык: болгарский
- Переводчик: Стоян Кайнаров
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Чудното пътуване на Нилс Холгерсон през Швеция». Краткое содержание книги:
В това решение на журито от 1909 г. съвсем не е казано всичко, но в него е казано най-главното за видната шведска писателка.
Селма Лагерльоф е родена през 1858 г. в малкото имение Морбака във Вермланд, Западна Швеция. От баща си тя наследява благородство на характера и любов към природата, хората и животните. Скована на легло от парализ на краката още като дете, тя много рано се запознава с фантастичните легенди, с които е тъй богата нейната родна страна. Заведена на лечение в Стокхолм, Селма е пленена от театъра и много скоро нейното решение е узряло:, тя ще стане писателка. Не тъй лесно е обаче изпълнението на това решение и трябва да изтекат много години, докато издаде първата си книга — „Сагата за Йоста Берлинг“ (1891 г.). Тя дълго е търсила подходящия стил и самобитните изразни средства, но затова пък още след тази книга е вече утвърдена и призната писателка. Нещо повече, успяла е да се освободи от господствуващия в западноевропейската литература натурализъм и е положила начало на ново литературно направление, условно наречено неоромантизъм. Естествено и тя, като всички други, не е могла да се освободи от известни влияния. Увличала се е, както пише самата тя, от Дикенс и Текери, Доде и Флобер. Ибсен и Бьорнсон, Тургенев и Толстой, Андерсен и Якобсен. Но тя не подражава никому и стилът й е действително новаторски.
След „Йоста Берлинг“ следват дълга редица книги — разкази, легенди и романи, — на брой повече от тридесет, и когато умира през 1940 г., Селма Лагерльоф е световно известна писателка, а произведенията й са преведени на около 40 езика.
Какво е характерното у Селма Лагерльоф? Хуманността, добротата, чисторърдечността, обичта към хората, животните и природата, състраданието към онеправданите и желанието ла им помогне, които отличават всичките и произведения — романи, легенди и приказки или битови очерци за живота на шведското село. Много често те ни се поднасят във формата на християнски морал, на проповед на християнските добродетели. Но като си спомним, епохата и средата, в която е живяла писателката, това не трябва да ни учудва. То не намалява литературната стойност на делото й, а мотивите на хуманност и вяра в човека, които звучат в нейните произведения, ги поставят на видно място в културното наследство на миналото. Ненапразно Максим Горки пише в едно свое писмо до писателката Л. А. Никифорова: „Позволете ми да ви посоча две писателки, които според мен нямат равни нито в миналото, нито в съвременността: Селма Лагерльоф и Грация Деледа…“
С тези черти се отличава и „Чудното пътуване на Нилс Холгерсон през Швеция“. Покрай тях книгата има и грамадна познавателна и възпитателна стойност. В нея авторката се проявява не само като даровит писател, а и като опитен педагог. Но все пак най-ценното си остава нейната човечност, нейната сърдечност и топлота и това я прави любима книга на много поколения деца из целия свят.
Нека завърша със следните няколко думи, които Селма Лагерльоф отправя към милионите си малки читатели: „През своето пътуване момчето от Сконе се сблъсква с много премеждия, от които животните по земята и птиците в небето едва успяват да го спасят. Аз, която изпратих бедното момче на път, ще се радвам много, ако малките ми приятели го приютят в сърцата си.“
Когато Елемент свърши, някой го запита какво е станало с джуджето.
— Аз не можах да му сложа синя купичка — отвърна Клемент, — но помолих лапландеца да го направи Какво е станало после, не знам.
Едва млъкна и една малка шишарка прелетя през въздуха и го удари по носа. Тя не беше паднала от дървото и никой от околните не я беше хвърлил. Просто не можеше да се разбере откъде дойде.
— Ай, ай, Клемент! — каза момичето. — Изглежда, че джуджетата ни слушат какво говорим. Не трябваше да оставяш друг да слага синята купичка.
XLI
В Меделпад
Петък, 17 юни
На другия ден рано сутринта орелът и момчето бяха вече на път. Горго се надяваше да отлетят надалеч, чак във Вестерботен, но случайно чу по пътя как момчето си каза, че в такава страна хора не могат да живеят.
Това беше южен Меделпад и в него наистина няма нищо друго освен глухи гори. Като чу думите на момчето, орелът веднага извика:
— Тук горите заместват нивите.
Момчето се замисли. Каква голяма разлика има между златистите ръжени ниви с нежните стъбълца, които узряват за едно лято, и тъмните борови гори с твърдите стъбла, на които трябваха години, за да узреят за жетва.
— Какво търпение трябва да има човек, ако чака да се изхрани от такава нива! — каза то.
Не говориха повече чак докато стигнаха до едно място, където гората беше изсечена и по земята се виждаха само пънове и окастрени клони. Като прелетяха над него, момчето пак каза, че тази местност е грозна и бедна.
— Това е нива, ожъната миналата зима! — извика орелът. Момчето си спомни как жетварите у тях тръгваха в хубавите летни утрини с машините и набързо ожънваха голяма нива. А тези ниви се жънеха през зимата. Дърварите навлизаха в недостъпните гори, затрупани със сняг, когато студът беше най-лют. Колко трудно е да отсечеш едно дърво! А за да изсечеш такова голямо пространство, сигурно трябва да прекараш в нея седмици наред.
— Хората, които жънат такива ниви, трябва да са много смели! — каза то.
Малко по-нататък съгледаха една къщурка край гората. Тя беше скована от груби, неодялани трупи и нямаше прозорци, а за врата й служеха няколко разковани дъски. Покрита беше с кори и клони, които бяха пропаднали, и момчето можа да види, че в хижата има само няколко големи камъка за огнище и две широки дървени скамейки. Като прелетяха над хижата, орелът чу, че момчето се питаше кой ли би могъл да живее в такава бедна къщурка.
— Тук са живели жътварите, които са жънали гората — отговори веднага той.
Момчето си спомни как у тях жетварите се връщаха от работа весели и бодри и как майка му ги гощаваше с най-хубавото, което имаше в килера. А тук след тежката работа хората трябваше да спят на твърдите скамейки, в хижа, по-лоша от барака. И с какво ли се хранеха?
— Сигурно за тези работници никой не устройва жетварски гощавки! — каза то.
Малко по-нататък видяха един ужасно лош път, който лъкатушеше през гората. Той беше тесен и неравен, пълен с камъни и дупки, и на много места го пресичаха потоци. Като летяха над него, орелът чу, че момчето се питаше какво ли могат да пренасят по такъв път.
— По този път пренасят горската реколта — каза орелът.
Момчето пак си спомни веселбите в къщи, когато големите жетварски коли с по два яки коня докарваха житото от нивите. Коларят седеше гордо на колата, конете се пъчеха, а децата, на които бяха разрешили да се качат в колата се смееха и викаха ту от радост, ту от уплаха, А тук тежки трупи се пренасяха по стръмнините. Конете сигурно се съсипваха, а коларите често пъти се отчайваха.
— Не ми се вярва този път да се чуват много шеги — каза момчето.
Орелът размаха силно криле и след малко стигнаха до брега на една река. Той беше покрит с трески, отсечени клони и кори. Орелът чу, че момчето се питаше какао ли е това.
— Тук са били складирани трупите! — извика, му той.
Момчето си спомни как у тях нареждаха кръстците близо до чифлиците като най-хубава украса. А тук донасяха реколтата до пустия бряг на реката и я изоставяха.
— Кой знае дали някой идва да брои кръстците си и да ги сравнява със съседските — каза то.
След малко стигнаха до голямата река Юнган, която тече в широка долина. Изведнъж всичко се промени така, като че ли бяха попаднали в друга страна. Мрачните борови гори бяха останали по стръмнините над долината, а склоновете виха, облечени със светли брези и трепетлики. Долината беше толкова широка, че на много места реката се разливаше като езеро. По бреговете се редуваха хубави чифлици, Като летяха над тях, орелът чу, де момчето се питаше как ли тези ниви изхранват толкова много народ.