Чудното пътуване на Нилс Холгерсон през Швеция
- Автор: Лагерльоф Селма
- Язык: болгарский
- Переводчик: Стоян Кайнаров
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Чудното пътуване на Нилс Холгерсон през Швеция». Краткое содержание книги:
В това решение на журито от 1909 г. съвсем не е казано всичко, но в него е казано най-главното за видната шведска писателка.
Селма Лагерльоф е родена през 1858 г. в малкото имение Морбака във Вермланд, Западна Швеция. От баща си тя наследява благородство на характера и любов към природата, хората и животните. Скована на легло от парализ на краката още като дете, тя много рано се запознава с фантастичните легенди, с които е тъй богата нейната родна страна. Заведена на лечение в Стокхолм, Селма е пленена от театъра и много скоро нейното решение е узряло:, тя ще стане писателка. Не тъй лесно е обаче изпълнението на това решение и трябва да изтекат много години, докато издаде първата си книга — „Сагата за Йоста Берлинг“ (1891 г.). Тя дълго е търсила подходящия стил и самобитните изразни средства, но затова пък още след тази книга е вече утвърдена и призната писателка. Нещо повече, успяла е да се освободи от господствуващия в западноевропейската литература натурализъм и е положила начало на ново литературно направление, условно наречено неоромантизъм. Естествено и тя, като всички други, не е могла да се освободи от известни влияния. Увличала се е, както пише самата тя, от Дикенс и Текери, Доде и Флобер. Ибсен и Бьорнсон, Тургенев и Толстой, Андерсен и Якобсен. Но тя не подражава никому и стилът й е действително новаторски.
След „Йоста Берлинг“ следват дълга редица книги — разкази, легенди и романи, — на брой повече от тридесет, и когато умира през 1940 г., Селма Лагерльоф е световно известна писателка, а произведенията й са преведени на около 40 езика.
Какво е характерното у Селма Лагерльоф? Хуманността, добротата, чисторърдечността, обичта към хората, животните и природата, състраданието към онеправданите и желанието ла им помогне, които отличават всичките и произведения — романи, легенди и приказки или битови очерци за живота на шведското село. Много често те ни се поднасят във формата на християнски морал, на проповед на християнските добродетели. Но като си спомним, епохата и средата, в която е живяла писателката, това не трябва да ни учудва. То не намалява литературната стойност на делото й, а мотивите на хуманност и вяра в човека, които звучат в нейните произведения, ги поставят на видно място в културното наследство на миналото. Ненапразно Максим Горки пише в едно свое писмо до писателката Л. А. Никифорова: „Позволете ми да ви посоча две писателки, които според мен нямат равни нито в миналото, нито в съвременността: Селма Лагерльоф и Грация Деледа…“
С тези черти се отличава и „Чудното пътуване на Нилс Холгерсон през Швеция“. Покрай тях книгата има и грамадна познавателна и възпитателна стойност. В нея авторката се проявява не само като даровит писател, а и като опитен педагог. Но все пак най-ценното си остава нейната човечност, нейната сърдечност и топлота и това я прави любима книга на много поколения деца из целия свят.
Нека завърша със следните няколко думи, които Селма Лагерльоф отправя към милионите си малки читатели: „През своето пътуване момчето от Сконе се сблъсква с много премеждия, от които животните по земята и птиците в небето едва успяват да го спасят. Аз, която изпратих бедното момче на път, ще се радвам много, ако малките ми приятели го приютят в сърцата си.“
— Тук живеят жетварите, които жънат гората! — извика той.
Момчето си спомни ниските къщурки и малките чифлици в Сконе. Тук селяните живееха, в истински господарски къщи.
— Изглежда, че работата в гората носи добри печалби — каза то. Орелът смяташе да продължи право на север, но като минаваха над реката, чу, че момчето се питаше кой се грижи за трупите, след като ги складират на брега, Тогава Горго зави и тръгна на изток, по течението на Юнган.
— Реката се грижи за тях и ги откарва в мелницата! — извика той.
Момчето си спомни как в къщи внимават да не разсипят нито едно зрънце. Тук в реката плуваха толкова много трупи и никой не се грижеше за тях. Като ги гледаше, то си мислеше, че едва ли и половината стигат дотам, докъдето трябва да стигнат. Някои плуваха по течението и с тях всичко свършваше благополучно, но други се отклоняваха към бреговете и там се спираха или оставаха да плуват в тихата вода на заливчетата. В езерата се събираха такива купища трупи, че покриваха цялата им повърхност. Те лежеха и си почиваха тук, колкото си искат. Спираха се при мостовете и се натрупваха по камъните в бързеите, като образуваха високи люлеещи се купища.
— Кой знае колко време й трябва на тази реколта, за да стигне до мелницата! — каза момчето.
Орелът продължи да лети бавно над реката. На много места той се спираше с разперени криле, за да може момчето да види как се работи тук.
След известно време стигнаха до едно място, където работници отправяха трупите. Орелът чу, че момчето се питаше какви ли са тия хора, които тичат край бреговете.
— Тия хора се грижат за реколтата, закъсняла по пътя — извика той.
Момчето си спомни колко спокойно караха житото на мелницата у тях. Тук работниците тичаха по брега с дълги куки в ръце и е мъка оправяха трупите. Газеха във водата край брега и излизаха целите мокри. Скачаха от камък на камък далеч в бързеите и се разхождаха по люлеещите се купища дървета така спокойно, като че ли се намираха на земята. Те бяха смели и съобразителни.
— Тия хора ми напомнят на работниците в железариите, които така смело работеха с огъня — каза момчето. — Тези тук си играят с водата, като че ли са нейни господари. Те така са я подчинили на волята си, че тя вече не смее да им напакостява.
Постепенно се бяха приближили до устието на реката и пред тях блесна Ботническият залив. Но Горго не продължи напред, а зави на север край брега. Скоро под тях се показа дъскорезница, голяма колкото цяло градче. Като почнаха да кръжат над нея, момчето запита какво е това голямо и хубаво селище.
— Това е голямата мелница за дървета „Свартвик“! — извика орелът.
Момчето си спомни вятърните мелници в родното си място, потънали в зеленина, които бавно въртяха криле. Мелницата, в която се мелеше горската реколта, лежеше край брега. Във водата пред нея плуваха много трупи. Извличаха ги един по един с железни вериги и ги вкарваха в една постройка, която приличаше на грамаден хамбар. Момчето не можеше да види какво става вътре, но чуваше силен шум. От другата страна на постройката излизаха непрекъснато малки вагончета, натоварени с бели дъски. Вагончетата отиваха по релсите към широк двор, където нареждаха дъските на големи фигури, с улички помежду им като къщи в град. Някъде правеха нови фигури, другаде разваляха старите и товареха дъските на големи кораби, които чакаха на кея. Наоколо гъмжеше от работници, а оттатък дъскорезницата, към гората, се виждаха жилищата им.
— Тук работят толкова бързо, че скоро от горите в Меделпад няма да остане нищо — каза момчето.
Орелът размаха криле и скоро те видяха нова дъскорезница, също толкова голяма, с двор, кейове и работнически жилища.
— Ето ти още една мелница! Тя се казва Кюбйкенборг — извика орелът.
— Виждам, че гората дава по-богата реколта, отколкото съм си представял — каза момчето. — Но повече такива мелници няма, нали?
Орелът раздвижи бавно крила, прелетя над още няколко дъскорезници и стигна до един голям град. Като чу, че момчето пита кой е този град, той отговори:
— Това е Сундсвал, главният град на горската област. Момчето си спомни старите сиви, тъжни градове в Сконе. А тук, в студения север, Сундсвал лежеше на брега на красив залив нов, весел и блестящ. Наблюдаван отгоре, той действително изглеждаше малко смешен. В средата му имаше високи каменни къщи, с които и стокхолмските не можеха да се мерят по хубост. Около тях се виждаше доста голямо празно пространство и чак след това почваше венец от дървени къщи, красиви и кокетни с малките си градинки. Те като че ли съзнаваха колко по-прости бяха от каменните къщи, та не смееха да се приближат до тях.