Чудното пътуване на Нилс Холгерсон през Швеция
- Автор: Лагерльоф Селма
- Язык: болгарский
- Переводчик: Стоян Кайнаров
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Чудното пътуване на Нилс Холгерсон през Швеция». Краткое содержание книги:
В това решение на журито от 1909 г. съвсем не е казано всичко, но в него е казано най-главното за видната шведска писателка.
Селма Лагерльоф е родена през 1858 г. в малкото имение Морбака във Вермланд, Западна Швеция. От баща си тя наследява благородство на характера и любов към природата, хората и животните. Скована на легло от парализ на краката още като дете, тя много рано се запознава с фантастичните легенди, с които е тъй богата нейната родна страна. Заведена на лечение в Стокхолм, Селма е пленена от театъра и много скоро нейното решение е узряло:, тя ще стане писателка. Не тъй лесно е обаче изпълнението на това решение и трябва да изтекат много години, докато издаде първата си книга — „Сагата за Йоста Берлинг“ (1891 г.). Тя дълго е търсила подходящия стил и самобитните изразни средства, но затова пък още след тази книга е вече утвърдена и призната писателка. Нещо повече, успяла е да се освободи от господствуващия в западноевропейската литература натурализъм и е положила начало на ново литературно направление, условно наречено неоромантизъм. Естествено и тя, като всички други, не е могла да се освободи от известни влияния. Увличала се е, както пише самата тя, от Дикенс и Текери, Доде и Флобер. Ибсен и Бьорнсон, Тургенев и Толстой, Андерсен и Якобсен. Но тя не подражава никому и стилът й е действително новаторски.
След „Йоста Берлинг“ следват дълга редица книги — разкази, легенди и романи, — на брой повече от тридесет, и когато умира през 1940 г., Селма Лагерльоф е световно известна писателка, а произведенията й са преведени на около 40 езика.
Какво е характерното у Селма Лагерльоф? Хуманността, добротата, чисторърдечността, обичта към хората, животните и природата, състраданието към онеправданите и желанието ла им помогне, които отличават всичките и произведения — романи, легенди и приказки или битови очерци за живота на шведското село. Много често те ни се поднасят във формата на християнски морал, на проповед на християнските добродетели. Но като си спомним, епохата и средата, в която е живяла писателката, това не трябва да ни учудва. То не намалява литературната стойност на делото й, а мотивите на хуманност и вяра в човека, които звучат в нейните произведения, ги поставят на видно място в културното наследство на миналото. Ненапразно Максим Горки пише в едно свое писмо до писателката Л. А. Никифорова: „Позволете ми да ви посоча две писателки, които според мен нямат равни нито в миналото, нито в съвременността: Селма Лагерльоф и Грация Деледа…“
С тези черти се отличава и „Чудното пътуване на Нилс Холгерсон през Швеция“. Покрай тях книгата има и грамадна познавателна и възпитателна стойност. В нея авторката се проявява не само като даровит писател, а и като опитен педагог. Но все пак най-ценното си остава нейната човечност, нейната сърдечност и топлота и това я прави любима книга на много поколения деца из целия свят.
Нека завърша със следните няколко думи, които Селма Лагерльоф отправя към милионите си малки читатели: „През своето пътуване момчето от Сконе се сблъсква с много премеждия, от които животните по земята и птиците в небето едва успяват да го спасят. Аз, която изпратих бедното момче на път, ще се радвам много, ако малките ми приятели го приютят в сърцата си.“
Ето, ето! Димът се яви на много места по хребета. Горският пожар беше едновременно и птица, и змия. Той можеше да преминава по въздуха и да пълзи по земята. Целият хребет се запали изведнъж.
Птиците бързо се разбягаха. Те излитаха от дима като големи сажди, пресичаха долината и идваха на хребета, на който стоеше момчето. До него кацна бухал, а на един клон над главата му — ястреб. През друго време те биха били опасни съседи, но сега не го и поглеждаха. Бяха се втренчили в огъня и не можеха да разберат какво става с гората. Една златка също се изкатери на бора, настани се на края на един клон и загледа пламналата гора с лъскавите си очи. До нея стоеше катеричка, но те като че ли не се забелязваха една друга.
Сега огънят се спусна в долината. Той съскаше и фучеше като фъртуна. Виждаше се през дима как пламъците летят от дърво към дърво. Преди да пламне някой бор, той първо се обвиваше в тънко облаче дим, после иглиците му изведнъж се зачервяваха и то почваше да пука и да гори.
В дъното на долината течеше поток, край който растяха елхи и брезички. Известно време изглеждаше, че пожарът ще спре там. Широколистните дървета не се запалваха така лесно като иглолистните. Пожарът беше спрял като пред стена и не можеше да продължи. Той бушуваше и пускаше искри, опитваше се да се прехвърли в боровата гора от другата страна на потока, но не можеше да я достигне.
Но той се спря за много малко. Скоро огнените езици лизнаха един сух бор на склона и той пламна. Така пожарът премина потока. Топлината беше толкова силна, че дърветата но целия склон можеха всеки миг да се запалят. И с бученето и тътена на най-силната буря и на най-буйния водопад горският пожар полетя нагоре към хребета.
Ястребът и бухалът отлетяха, а златката се спусна надолу по дървото. Скоро и този бор щеше да пламне. И момчето трябваше да бяга. Не му беше лесно да слезе по високото право стъбло на дървото. То се държеше, доколкото можеше, спускаше се от клон на клон и най-после се отплесна и тупна на земята. Но нямаше време да проверява къде се е ударило. Трябваше да бърза. Огънят фучеше в долината, земята под него бе нажежена и почваше да пуши. От едната му страна притича рис, от другата пълзеше дълга пепелянка, а до пепелянката бягаше глухар с пиленцата си.
Когато бегълците слязоха по склона в долината, срещнаха хора, които бяха тръгнали да гасят пожара. Те бяха дошли доста отдавна, но момчето гледаше само към огъня и не ги бе забелязало. И тук имаше поток с брегове, обрасли с широколистни дървета, зад който, също работеха хора. Те сечаха най-близките иглолистни дървета, гребяха вода от потока, заливаха земята и скубеха храстите и бурените, за да не може огънят да пропълзи по тях.
И те мислеха само за пожара, който наближаваше. Бягащите животни притичваха между краката им, без някой да ги забележи. Никой не се опита да смачка пепелянката, да хване глухара, който се суетеше край потока с писукащите си пиленца, никой не обърна внимание и на Палечко. Те държаха в ръце големи борови клони, които бяха натопили в потока, и с това оръжие смятаха да се борят с пожара. Хората не бяха много, но бяха застанали там, готови за борба с огнената стихия, докато всичко друго бягаше — това бе незабравима гледка! Когато огънят се спусна в долината с бучене, като заплашваше да се прехвърли през потока и широколистните дървета на другия бряг, хората отначало отстъпиха пред непоносимата топлина и задушаващия дим. Но това не беше бягство. Те скоро се върнаха.
Пожарът нападаше яростно. Върху широколистните дървета валеше дъжд от искри, от дима изскачаха със съскане Дълги пламъци, като че ли гората от другата страна ги притегляше.
Широколистните дървета обаче задържаха огъня, а зад тях работеха хората. Почнеше ли да пуши някъде земята, те изливаха върху нея цели ведра вода и я охлаждаха. Когато някое дърво се обвиваше в дим, нападаха го с бързите си брадви, поваляха го и изгасяваха огъня. Ако ли пък бе успял да се промъкне из бурените, шибаха го с мокрите борови клони и го задушаваха.
Димът така се сгъсти, че закри всичко. Вече не можеше да се разбере къде се води борбата, но тя беше тежка и на няколко пъти пожарът едва не си проби път по-нататък.
Полека-лека бученето намаля и димът започна да се разпръсква. По дърветата нямаше нито лист, земята беше почерняла, хората — опушени и потънали в пот, но горският пожар беше спрян. Пламъци вече не се виждаха. Само над земята се виеше рядък бял дим, през който прозираха овъглените стъбла на дърветата. Това беше всичко, което бе останало от красивата гора.