Чудното пътуване на Нилс Холгерсон през Швеция
- Автор: Лагерльоф Селма
- Язык: болгарский
- Переводчик: Стоян Кайнаров
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Чудното пътуване на Нилс Холгерсон през Швеция». Краткое содержание книги:
В това решение на журито от 1909 г. съвсем не е казано всичко, но в него е казано най-главното за видната шведска писателка.
Селма Лагерльоф е родена през 1858 г. в малкото имение Морбака във Вермланд, Западна Швеция. От баща си тя наследява благородство на характера и любов към природата, хората и животните. Скована на легло от парализ на краката още като дете, тя много рано се запознава с фантастичните легенди, с които е тъй богата нейната родна страна. Заведена на лечение в Стокхолм, Селма е пленена от театъра и много скоро нейното решение е узряло:, тя ще стане писателка. Не тъй лесно е обаче изпълнението на това решение и трябва да изтекат много години, докато издаде първата си книга — „Сагата за Йоста Берлинг“ (1891 г.). Тя дълго е търсила подходящия стил и самобитните изразни средства, но затова пък още след тази книга е вече утвърдена и призната писателка. Нещо повече, успяла е да се освободи от господствуващия в западноевропейската литература натурализъм и е положила начало на ново литературно направление, условно наречено неоромантизъм. Естествено и тя, като всички други, не е могла да се освободи от известни влияния. Увличала се е, както пише самата тя, от Дикенс и Текери, Доде и Флобер. Ибсен и Бьорнсон, Тургенев и Толстой, Андерсен и Якобсен. Но тя не подражава никому и стилът й е действително новаторски.
След „Йоста Берлинг“ следват дълга редица книги — разкази, легенди и романи, — на брой повече от тридесет, и когато умира през 1940 г., Селма Лагерльоф е световно известна писателка, а произведенията й са преведени на около 40 езика.
Какво е характерното у Селма Лагерльоф? Хуманността, добротата, чисторърдечността, обичта към хората, животните и природата, състраданието към онеправданите и желанието ла им помогне, които отличават всичките и произведения — романи, легенди и приказки или битови очерци за живота на шведското село. Много често те ни се поднасят във формата на християнски морал, на проповед на християнските добродетели. Но като си спомним, епохата и средата, в която е живяла писателката, това не трябва да ни учудва. То не намалява литературната стойност на делото й, а мотивите на хуманност и вяра в човека, които звучат в нейните произведения, ги поставят на видно място в културното наследство на миналото. Ненапразно Максим Горки пише в едно свое писмо до писателката Л. А. Никифорова: „Позволете ми да ви посоча две писателки, които според мен нямат равни нито в миналото, нито в съвременността: Селма Лагерльоф и Грация Деледа…“
С тези черти се отличава и „Чудното пътуване на Нилс Холгерсон през Швеция“. Покрай тях книгата има и грамадна познавателна и възпитателна стойност. В нея авторката се проявява не само като даровит писател, а и като опитен педагог. Но все пак най-ценното си остава нейната човечност, нейната сърдечност и топлота и това я прави любима книга на много поколения деца из целия свят.
Нека завърша със следните няколко думи, които Селма Лагерльоф отправя към милионите си малки читатели: „През своето пътуване момчето от Сконе се сблъсква с много премеждия, от които животните по земята и птиците в небето едва успяват да го спасят. Аз, която изпратих бедното момче на път, ще се радвам много, ако малките ми приятели го приютят в сърцата си.“
Скоро той съгледа някакъв селянин, който сееше една нива край реката. Селянинът носеше семето в кошница, закачена отпред на гърдите му, и когато тя се изпразваше, напълваше я от един чувал на скиора. Орелът реши, че този чувал е пълен с най-хубавото ядене, за което може да мечтае момчето, и се спусна над него.
Но преди да стигне до земята, около тях се вдигна страшен шум. Всички врани, врабчета и лястовички, които помислиха, че той напада някоя птица, налетяха върху него, като викаха:
— Махай се, разбойнико! Махай се, убиецо!
Те вдигнаха такава врява, че селянинът ги забеляза и се спусна към тях. Орелът трябваше да избяга и момчето не получи нито зрънце.
Тези малки птици бяха забележителни. Те не само пропъдиха орела, а и дълго го преследваха, като привлякоха вниманието на хората.
Жените излязоха на дворовете и почнаха да пляскат с ръце, а мъжете изскочиха с пушки.
Това се повтаряше всеки път, когато орелът се спуснеше към земята Момчето престана да се надява, че той ще му намери храна. Не допускаше, че Горго е толкова мразен и му дожаля за него.
След известно време минаха над голям чифлик. Стопанката беше пекла хлебчета и ги беше изнесла на двора да изстиват. Тя стоеше край тях и ги пазеше от котката и кучето.
Орелът се спусна над чифлика, но не посмя да кацне пред жената. Прелетя няколко пъти ниско над къщата, като се чудеше какво да прави.
Тогава жената го забеляза, вдигна глава и го загледа.
— Защо ли се навърта тука? — каза тя. — Като че ли иска хлебче. Жената беше висока и руса, с хубаво, открито лице. Тя се засмя от сърце, взе едно хлебче, вдигна го високо над главата си и извика:
— Ако го искаш, ела си го вземи!
Орелът не разбра думите й, но се сети, че тя му предлага хлебчето Той се спусна като стрела, грабна го и бързо се издигна нагоре. Момчето се просълзи при тази сцена, но не от радост, че ще има храна за няколко дни. Трогна го това, че жената даде храна на една граблива птица.
Сега, седнало на върха на бора, то сякаш още виждаше високата руса жена, застанала на двора и протегнала хлебчето нагоре.
Тя знаеше, че това е кралски орел, разбойник, когото хората поздравяваха с изстрели, а сигурно беше видяла и странното същество на гърба му. Но съвсем не се запита кои са те и веднага сподели с тях хубавия си хляб, щом разбра, че са гладни.
„Ако някога стана пак човек — помисли си момчето, — ще намеря хубавата жена край голямата река и ще й благодаря за доброто й дело.“
Пожарът в гората
Докато още закусваше, откъм север го лъхна слаб дъх на дим. Веднага се обърна и видя стълб бял като мъгла пушек, който се издигаше над втория горист рид пред него. Този дим сред дивата гора беше нещо необичайно, но може би там имаше летни обори и момичетата сега варяха сутрешното кафе.
Още по-чудно беше, че димът се разширяваше. Може би в гората правеха въглища? В Скансен то беше виждало въглищарски пещи и беше чувало, че и в тукашните гори имало такива. Но доколкото знаеше, въглища правеха само през есента и зимата.
Димът непрекъснато се разрастваше. Сега той обвиваше целия хребет. Невъзможно беше да е от въглищарница. Сигурно някъде имаше пожар, защото птици на ята отлитаха към най-близкия хребет. Имаше ястреби, глухари и други малки птички, които отдалеч не можеха да се различат.
Малкият бял стълб дим се бе разраснал в тежък бял облак, който превали върха на хребета и се спусна към долината. От облака хвърчаха искри и сажди, а понякога в него се мяркаше и червен пламък. Ясно беше, че там има голям пожар. Но какво можеше да гори? Нима в гората се криеше някакъв голям чифлик?
Сигурно гореше нещо по-голямо. Сега дим се издигаше не само от хребета, а и от долината под него, скрита от отсамния хребет. Нямаше съмнение, че бе пламнала самата гора!
Момчето не можеше да разбере как е възможно да гори свежата зелена гора, но точно така беше. Дали огънят нямаше да стигне и до него? Това изглеждаше невероятно, но все пак му се искаше орелът да се върне по-скоро. По-добре да се махнат оттук. Самата миризма на изгоряло, която трябваше да вдишва, беше за него мъчение.
Изведнъж се чу страшен пукот и бучене. Те идваха от най-близкия хребет. На върха му имаше висок бор, също като този, на който седеше момчето. Той стърчеше високо над другите дървета. Изведнъж иглиците му се зачервиха и той пламна. Сега борът беше по-красив от всеки друг път, но за жалост това бе неговият край. Борът беше първото дърво на хребета, което се запали, и момчето не можеше да си обясни как огънят го беше достигнал. Дали беше прелетял на червените си криле, или бе пропълзял по земята като змия? Това бе мъчно да се отгатне, но целият бор гореше като факел.