Чудното пътуване на Нилс Холгерсон през Швеция
- Автор: Лагерльоф Селма
- Язык: болгарский
- Переводчик: Стоян Кайнаров
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Чудното пътуване на Нилс Холгерсон през Швеция». Краткое содержание книги:
В това решение на журито от 1909 г. съвсем не е казано всичко, но в него е казано най-главното за видната шведска писателка.
Селма Лагерльоф е родена през 1858 г. в малкото имение Морбака във Вермланд, Западна Швеция. От баща си тя наследява благородство на характера и любов към природата, хората и животните. Скована на легло от парализ на краката още като дете, тя много рано се запознава с фантастичните легенди, с които е тъй богата нейната родна страна. Заведена на лечение в Стокхолм, Селма е пленена от театъра и много скоро нейното решение е узряло:, тя ще стане писателка. Не тъй лесно е обаче изпълнението на това решение и трябва да изтекат много години, докато издаде първата си книга — „Сагата за Йоста Берлинг“ (1891 г.). Тя дълго е търсила подходящия стил и самобитните изразни средства, но затова пък още след тази книга е вече утвърдена и призната писателка. Нещо повече, успяла е да се освободи от господствуващия в западноевропейската литература натурализъм и е положила начало на ново литературно направление, условно наречено неоромантизъм. Естествено и тя, като всички други, не е могла да се освободи от известни влияния. Увличала се е, както пише самата тя, от Дикенс и Текери, Доде и Флобер. Ибсен и Бьорнсон, Тургенев и Толстой, Андерсен и Якобсен. Но тя не подражава никому и стилът й е действително новаторски.
След „Йоста Берлинг“ следват дълга редица книги — разкази, легенди и романи, — на брой повече от тридесет, и когато умира през 1940 г., Селма Лагерльоф е световно известна писателка, а произведенията й са преведени на около 40 езика.
Какво е характерното у Селма Лагерльоф? Хуманността, добротата, чисторърдечността, обичта към хората, животните и природата, състраданието към онеправданите и желанието ла им помогне, които отличават всичките и произведения — романи, легенди и приказки или битови очерци за живота на шведското село. Много често те ни се поднасят във формата на християнски морал, на проповед на християнските добродетели. Но като си спомним, епохата и средата, в която е живяла писателката, това не трябва да ни учудва. То не намалява литературната стойност на делото й, а мотивите на хуманност и вяра в човека, които звучат в нейните произведения, ги поставят на видно място в културното наследство на миналото. Ненапразно Максим Горки пише в едно свое писмо до писателката Л. А. Никифорова: „Позволете ми да ви посоча две писателки, които според мен нямат равни нито в миналото, нито в съвременността: Селма Лагерльоф и Грация Деледа…“
С тези черти се отличава и „Чудното пътуване на Нилс Холгерсон през Швеция“. Покрай тях книгата има и грамадна познавателна и възпитателна стойност. В нея авторката се проявява не само като даровит писател, а и като опитен педагог. Но все пак най-ценното си остава нейната човечност, нейната сърдечност и топлота и това я прави любима книга на много поколения деца из целия свят.
Нека завърша със следните няколко думи, които Селма Лагерльоф отправя към милионите си малки читатели: „През своето пътуване момчето от Сконе се сблъсква с много премеждия, от които животните по земята и птиците в небето едва успяват да го спасят. Аз, която изпратих бедното момче на път, ще се радвам много, ако малките ми приятели го приютят в сърцата си.“
Сега орелът бързо го носеше над Йестрикланд. В южната част на областта нямаше нищо забележително. Тя беше равна, почти цялата покрита с борови гори. Но по на север, от границата на Даларна до Ботническия залив, под тях се простря красива ивица земя с обрасли с широколистни гори хълмове, светли езера и бързи реки. Големи села лежеха около белите си черкви, кръстосваха се пътища и железопътни линии, виждаха се красиви, потънали в зеленина къщи, а цъфналите овощни градини изпълваха въздуха с чудния си аромат.
Край реките се редяха големи железарии, каквито момчето беше виждало в Минната област. Те продължаваха чак до морето, където един голям град разстилаше белите си къщи. На север от тази богато застроена област пак започваха мрачни гори, но тук страната вече не беше равна, а се издигаше в хълмове и се спускаше в долини като развълнувано море.
„Тази страна има пола от борови клони и блуза от сиви камъни — мислеше си момчето. — А кръстът й е препасан със скъпоценен пояс, който няма равен на себе си, защото е извезан със сини езера и цъфнали ливади. Големите железарии го украсяват като низ безценни камъни, а закопчалката му е цял град със замък, черкви и много къщи.“
След като изминаха доста път над горите към север, Горго кацна на върха на една скала и когато момчето скочи на земята, каза:
— Ти ще намериш храна в гората, а аз ще отида на лов, за да забравя, че съм бил пленник и да се почувствувам истински свободен. Нали не те е страх да останеш сам?
— Не, не ме е страх — отвърна момчето.
— Върви, където искаш, само бъди тук на залез слънце — каза орелът и отлетя.
Седнало на голия връх, стърчащ над големите гори, момчето се чувствуваше съвсем самотно и изоставено. Но скоро то дочу пеене, което идваше долу откъм гората, а между дърветата му се мярна някакво светло петно, което се движеше. Скоро видя, че това бе знаме, а по песента и веселите провиквания разбра, че там върви цяло шествие. Знамето криволичеше из гората и момчето се чудеше къде ли отиват онези, които го следваха. Не можеше да допусне, че идват към пустия и гол връх, на който седеше то, но беше точно така. Знамето се показа на края на гората, а след него и шествието. Върхът оживя и през този ден момчето видя толкова много неща, че не скуча нито миг.
Денят на гората
По широкия рид, дето Горго остави Палечко, преди десетина години беше минал горски пожар. Овъглените дървета бяха съборени и отнесени и голямото пожарище започваше да се облича с растителност по краищата, които граничеха със запазените гори. Но по-голямата част от височината се простираше гола и грозна. Тук-там между камъните се виждаха почернели дънери, които свидетелствуваха, че някога е имало голяма и хубава гора.
Хората се чудеха защо височината се облича с гора толкова бавно. Те бяха забравили, че пожарът стана след една голяма суша. Изгорели бяха не само дърветата, а и цялата растителност: бурените, боровинките и мъхът също бяха пострадали, а пръстта, която покриваше скалите, беше станала на пепел. Тя се вдигаше на облаци при всяко подухване на вятъра и тъй като мястото беше ветровито, скоро скалите съвсем се оголиха. Дъждовната вода също помагаше на вятъра и след десетгодишна работа те бяха оставили само голи камъни. Всички мислеха, че така ще си остане завинаги.
Но един ден в началото на лятото всички деца в енорията се събраха пред училището. Те носеха лопати и кирки на рамо и торбички с храна в ръце. После тръгнаха в дълга редица през гората. Отпред носеха знамето, отстрани вървяха учителите и учителките, а отзад ги следваха няколко горски пазачи и един кон, натоварен с шишарки и малки борчета.
Това шествие не се спря в брезовите горички край селото, то навлезе навътре в гората. Вървеше по старите, утъпкани от добитъка пътечки, а лисиците подаваха глави от дупките си и се чудеха какви са тези говедари. Минаваше покрай старите въглищарници, където някога всяка есен правеха въглища, а кръсточовките въртяха кривите си клюнове и се питаха какви са тези въглищари, тръгнали из гората. Най-поел е шествието стигна до голямото пожарище. По скалите нямаше нито следа от нежните камбанки, които някога растяха по тях, от сребристия мъх и белите еленови лишеи. Край черната вода в дупките и пукнатините не се виждаше нито кукувича детелина, нито змийско биле, а на местата, дето се беше задържала малко пръст, нямаше нищо от меката, нежна зеленина, която покрива земята в горите.