Диамантената колесница
- Автор: Акунин Борис Чхартишвили
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Райчев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Диамантената колесница». Краткое содержание книги:
Но дори Фандорин не може да предположи кой е противникът му — и как преследването ще го върне назад в годините, към времето, когато като млад дипломат се озовава В Япония.
Там, в страната на изгряващото слънце, младият Фандорин опознава един нов, непознат, но странно привлекателен свят. Япония става сцена на драматичния му сблъсък с мистериозната общност на нинджите, с амбициите и кроежите на японски аристократи, и на неговата съдбовна любов със загадъчната красавица О-Юми; любов, която бележи живота му и трагичната развръзка на едно дълго разследване.
В първия миг Ераст Петрович си рече, че това е резултат от неговите усилия, но в тъмния правоъгълник се изправи О-Юми. В очите й, в които се отразяваха две малки луни, се четеше смях.
— Ти преодоля всички прегради и заслужи малко помощ от моя страна — прошепна тя. — Само, за Бога, недей да падаш. Сега вече това би било доста глупаво. — И тя съвсем неромантично, но твърде практично го хвана за яката.
— Дойдох да ти кажа, че през тия два дни и аз мислех само за теб — каза Фандорин.
Тоя глупав английски език няма интимно местоимение за второ лице, за всичко използват само това тяхно you, но той реши, че от тоя миг нататък те минават на „ти“.
— Само за това ли? — усмихна се тя, придържайки раменете му.
— Да.
— Добре. Вярвам ти. Сега можеш да си вървиш.
На Ераст Петрович не му се тръгваше. Той помисли малко и каза:
— Пусни ме вътре.
О-Юми се огледа. Прошепна:
— Само за минутка. Не повече.
Фандорин не възрази.
Той се прехвърли през перваза (за кой ли път тая нощ). Протегна ръце към нея, но О-Юми се дръпна.
— Не. Казах — само за минута.
Вицеконсулът прибра ръце зад гърба си, но заяви:
— Искам да те взема със себе си.
Тя поклати глава. Усмивката й угасна.
— Защо? Обичаш ли го? — трепна гласът му.
— Вече не.
— Тогава з-защо?
Тя пак се озърна, тоя път май към вратата. Впрочем Ераст Петрович нито веднъж не погледна наоколо, дори не му стана много ясно какво е това помещение — будоар или гардеробна стая. Струваше му се кощунство да отмести погледа си от лицето на О-Юми.
— Върви си по-скоро. Моля те — нервно каза тя. — Ако те види тук, ще те убие.
Фандорин безгрижно сви рамо:
— Няма да ме убие. Европейците не действат така. Ще ме предизвика на д-дуел.
Тогава тя го заблъска с малките си юмручета към прозореца.
— Няма да те предизвика. Не познаваш тоя човек. Той обезателно ще те убие. Ако не днес, то утре или вдругиден. И няма да го направи със свои ръце.
— Няма значение — Фандорин не я слушаше, опита са да я притегли към себе си. — Не ме е страх от него.
— Но преди да убие теб, той ще убие мен. Това няма да представлява никаква трудност за него, все едно е смачкал пеперуда. Върви си. Ще дойда при теб. Веднага щом стане възможно…
Но той не я пусна. Докосна малките й устни със своите, разтрепери се цял и се опомни чак след като тя прошепна:
— Моята смърт ли искаш?
Той отскочи. Изскърца със зъби, рипна на перваза. Сигурно щеше да скочи и долу със същата ловкост, но О-Юми изведнъж възкликна:
— Не, почакай! — и протегна ръце към него.
Те се втурнаха един към друг стремглаво и непреодолимо като два насрещни влака, навлезли по фатална случайност в един коловоз. После идва неизбежното: съкрушителният удар, стълб от дим и пламък, всичко се обръща с главата надолу и само Бог знае кой ще загине, а кой ще оцелее в тая огнена вакханалия.
Телата на любовниците се вкопчиха. Пръстите не галеха, а късаха, устните не целуваха — хапеха.
Те се строполиха на земята и тоя път нямаше никаква небесна музика, никакво изкуство, имаше само ръмжене, само пукот на разкъсвани дрехи, само вкус на кръв по устните.
Внезапно малка, но силна ръка се опря в гърдите на Фандорин, отблъсна го.
В ухото му отекна шепот:
— Бягай!
Той надигна глава, хвърли замъглен поглед към вратата. Дочу крачки, разсеяно свирене с уста. Някой приближаваше отдолу по стълбите.
— Не! — изстена Ераст Петрович — Нека! Няма значение!…
Но вече я нямаше до него — бе се изправила и бързо оправяше раздърпания си пеньоар. Изрече само:
— Ще ме погубиш!
Той се прекатури през перваза, без хич да го е грижа как ще се приземи — настрани, по гръб или дори надолу с главата. Обаче, колкото и да е чудно, се приземи по-сполучливо, отколкото преди часове в „Гранд хотел“, и изобщо не се удари.
След него литнаха рединготът и лявата обувка, титулярният съветник не бе забелязал кога е останал без тях. Закопча се надве-натри и се вслуша какво ще се случи горе.
Но чу само звук от рязко затворен прозорец и всичко утихна.
Ераст Петрович отново заобиколи къщата и се насочи обратно през моравата, където при отворената порта го очакваше Маса. Направи десетина крачки и замръзна: откъм улицата в двора влетяха три продълговати ниски сенки.
Мастифите!
Дали бяха свършили мъжките си работи, или и те като злочестия вицеконсул си бяха тръгнали с празна кошница — така или иначе, песовете се бяха върнали и единственият му път за отстъпление бе затворен.
Фандорин се обърна и хукна обратно към градината. Не гледаше къде стъпва, клоните го удряха през лицето. Дяволските псета бяха много по-бързи, дишането им се чуваше все по-близо и по-близо.