Пътят на кралете (том I)
- Автор: Сандерсон Брендон
- Серия: Stormlight Archive #1
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: Артлайн Студиос
- ISBN: 978-954-2908-34-0
- Переводчик: Борис Шопов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Пътят на кралете (том I)». Краткое содержание книги:
Ръцете на Кал спряха да треперят. Знаеше какво да прави. Работеше със сръчност, от която сам се изненада — обучението му надделя и той обгори раната отлично. Все още трябваше да прекъсне артерията — само обгарянето можеше и да не свърши работа при толкова голям кръвоносен съд — но двете взети заедно щяха да свършат работа.
Когато приключи, кървенето беше спряло. Седна и се усмихна. И тогава забеляза, че раната на главата на детето също не кърви. Гърдите й не се движеха.
— Не! — Арл падна на колене. — Не! Направи нещо!
— Аз… — промълви Кал. Спря кървенето. Той…
Той я изпусна.
Не знаеше какво да каже, как да отговори. Призля му, заля го нещо ужасно и мрачно. Арл го помете с вой и той падна назад. Докато Арл прегръщаше телцето на дъщеря си, Кал отново затрепери.
Хората около тях мълчаха.
Около час по-късно плачещият Кал седеше на стъпалата пред лекарската стая у дома. Страданието му беше тихо. Леко потрепване. Няколко упорити сълзи, които се стичаха по страните му.
Седеше със свити колене, обгърнал краката си с ръце, опитваше се да измисли как да спре болката. Имаше ли мехлем, който да я премахне? Превръзка, която да спре пороя от очите му? Трябваше да успее да спаси момиченцето.
Приближиха стъпки, над него падна сянка. Лирин коленичи до сина си.
— Проверих работата ти, синко. Справил си се добре. Гордея се с тебе.
— Провалих се — прошепна Кал. Дрехите му бяха тъмно червени. Преди да отмие кръвта от ръцете си, тя беше алена. Но когато пропи в дрехите, стана мътно червеникавокафява.
— Познавам хора, които са се упражнявали безброй часове, обаче се вцепеняват при вида на ранен човек. По-трудно е, когато си изненадан. Ти не се вцепени, отиде при нея, помогна. И се справи добре.
— Не искам да съм лекар — отвърна Кал. — Ужасен съм като лекар.
Лирин въздъхна, заобиколи стъпалата и приседна до сина си.
— Кал, случват се такива неща. За съжаление, не би могъл да направиш нищо повече. Малкото й телце е губело кръв прекалено бързо.
Кал не отговори.
— Трябва да се научиш кога да те е грижа, синко — тихо рече Лирин. — И кога да оставиш нещата каквито са. Ще разбереш. На младини и аз имах същия проблем. Ще закоравееш.
И да не би това да е добре?, помисли Кал и по лицето му се търкулна още една сълза. Трябва да се научиш кога да те е грижа… и кога да оставиш нещата…
Някъде в далечината все още се разнасяше воят на Арл.
21
Защо хората лъжат
„Човек трябва само да види последиците от неговото кратко посещение при Сел, за да получи доказателство за правотата на моите думи.“
Каладин не искаше да отвори очи. Отвореше ли ги, щеше да се събуди. А събудеше ли се, болката — която изгаряше страната му, пронизваше краката му, тъпо пулсираше в ръцете и раменете му — вече нямаше да е само кошмар. Щеше да е истинска. И негова.
Потисна едно изохкване, когато се обърна. Болката беше навсякъде. Във всеки мускул, по цялата кожа. Главата му кънтеше. Като че ли самите кости боляха. Искаше да лежи неподвижен и да трепери, докато Газ не се принудеше да дойде и да го извлече навън за глезените. Така щеше да му е лесно. Мигар не заслужаваше поне веднъж да му е лесно?
Но не можеше. Да спре да се движи, да се предаде — все едно да умре. А той не можеше да допусне това да се случи. Вече беше взел решение. Щеше да помогне на мостовите.
Проклет да си, Хав, помисли той. Можеш да ме изриташ от постелята дори и сега. Каладин отметна одеялото и се насили да стане. Вратата на казармата беше открехната, за да влиза чист въздух.
Когато стана, Каладин се почувства по-зле, ала животът на мостови нямаше да го чака да се възстановява. Или поддържаш крачката, или рухваш. Каладин се облегна на неестествено гладката каменна стена на изработената с Превръщател казарма. После пое дълбоко дъх и прекоси помещението. Странно — доста от хората бяха будни и седяха в постелите си. Те мълчаливо го наблюдаваха.
Чакали са, осъзна Каладин. Искали са да видят дали ще стана.
Откри тримата ранени пред казармата, където ги беше оставил. Със затаен дъх прегледа Лейтен. За негово изумление, човекът беше още жив. Все още дишаше плитко, пулсът му беше слаб, а раните — опасни, ала беше жив.
При това положение нямаше да оцелее дълго без антисептик. Още нито една от раните му не изглеждаше възпалена, не се виждаха духчетата на загниването, но в мръсотията наоколо това беше само въпрос на време. Имаше нужда от някой от балсамите на аптекаря. Ала как?