Пътят на кралете (том I)

Успя да станеш, рече си Каладин. Значи можеш и да продължиш. Наложи си да излезе и да направи няколко упражнения за разтягане. Тялото му се оплакваше от всяко движение. После провери раната си. Не беше много зле, но можеше да се влоши от някое възпаление.

Бурята да го отнесе този аптекар!, кълнеше Каладин, докато вадеше с черпака вода от бурето на мостовите, за да промие раната си.

Веднага съжали за лошите помисли към стареца. Какво трябваше да направи той? Да му даде лекарството безплатно ли? Трябваше да кълне върховния принц Садеас. Садеас носеше отговорност за раняването и Садеас беше забранил от залата на военните лекари да се дават лекарства на мостовите, робите и слугите от по-долните нанове.

Докато привърши с упражненията, няколко от мостовите вече бяха станали да пийнат нещо. Събраха се около бурето и загледаха Каладин.

Можеше да направи само едно. Стисна зъби, прекоси дърводелския двор и намери дъската, която разнасяше предния ден. Дърводелците още не я бяха монтирали в моста, затова Каладин я взе и се върна пред казармите. После отново започна да се упражнява.

Не можеше да се движи толкова бързо. Всъщност през повечето време само ходеше. Ала с работата болките му се пооблекчиха. Главоболието изчезна. Краката и раменете още боляха и дълбокото изтощение остана. Но не падна и не се посрами.

Докато се упражняваше, минаваше и пред казармите на другите мостове. Хората пред тях едва се отличаваха от тези от Мост Четири. Същите тъмни, пропити с пот, кожени елеци, облечени на голо или върху някакви размъкнати ризи. Тук-там се забелязваха чужденци, най-често тайлени или ведени. Но бяха еднакво изпосталели, небръснати и мрачни. Няколко групички наблюдаваха Каладин с откровена враждебност. Дали не се тревожеха, че упражненията му ще насърчат техните водачи да ги карат да работят?

Каладин се надяваше някой от Мост Четири да се присъедини към тренировката. Най-сетне, в битката му се подчиниха, дори стигнаха дотам да му помогнат за ранените. Напразна надежда. Някои го наблюдаваха, други не му обръщаха внимание. Никой не дойде да се упражнява.

Накрая Сил долетя и кацна на дъската — возеше се там като кралица в паланкин.

— Приказват за тебе — рече тя, когато пак минаха край казармата на Мост Четири.

— Не е чудно — отвърна Каладин, пуфтейки.

— Някои мислят, че си полудял. Че си като онзи, който само седи и зяпа в пода. Казват, че от сражението си загубил разсъдък.

— Може и да са прави. Не ми беше минавало през ума.

— Какво е лудост? — попита тя и седна с единия крак присвит пред гърдите, прозирната пола — надиплена около прасците й и чезнеща в мъглица.

— Когато хората не мислят както трябва — отвърна Каладин, доволен, че разговорът го разсейва.

— Хората като че ли никога не мислят както трябва.

— Лудостта е нещо по-лошо от обичайното състояние — рече Каладин с усмивка. — Всъщност просто зависи от хората около теб. Доколко се отличаваш от тях? Предполагам, че е луд онзи, който се откроява.