Пътят на кралете (том I)
- Автор: Сандерсон Брендон
- Серия: Stormlight Archive #1
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: Артлайн Студиос
- ISBN: 978-954-2908-34-0
- Переводчик: Борис Шопов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Пътят на кралете (том I)». Краткое содержание книги:
— Иска ми се да бях в състояние да ти помогна — каза Тафа. Гледаше Далинар, но не обръщаше внимание на въпросите му. — Трябва да ги обединиш.
— И преди каза така! Но аз имам нужда от помощ. Онези неща, които жената рицар каза за Алеткар. Верни ли са? Наистина ли можем отново да сме такива?
— Забранено е да се говори за това какви могат да са нещата — рече гласът. — А да се говори за това какви са били, зависи от гледната точка. Но ще опитам да помогна.
— Тогава ми дай нещо повече от тези мъгляви отговори!
Тафа го изгледа печално. Някак успя да види кафевите й очи на светлината на звездите. Зад тях се криеше нещо дълбоко и мрачно.
— Поне едно ми кажи — Далинар затърси по-определен въпрос. — Вярвам на върховния принц Садеас, ала синът ми Адолин смята, че това е глупаво. Трябва ли да продължавам да вярвам на Садеас?
— Да — отвърна съществото. — Важно е. Не се оставяй борбата да те погълне. Бъди силен. Действай с чест и честта ще ти помогне.
Най-сетне, помисли Далинар. Нещо определено.
Чу гласове. Тъмният пейзаж наоколо стана неясен.
— Не! — протегна се към жената. — Не ме връщай още. Какво трябва да направя за Елокар и за войната?
— Ще ти дам каквото мога — гласът ставаше неясен. — Съжалявам, че сега не ти давам повече.
— Що за отговор е това? — кресна Далинар. Затрепери, започна да се бори. Някакви ръце го държаха. Откъде ли се бяха появили? Той изруга, отблъсна ги, заусуква се в опит да се освободи.
После престана. Намираше се в казармата в Пустите равнини, по покрива барабанеше кротък дъжд. Най-свирепата част на бурята беше преминала. Група войници удържаха Далинар, а Ренарин го наблюдаваше загрижено.
— Умът ми вече е бистър — рече Далинар. — Всичко е наред. Можете да ме пуснете.
Ренарин кимна на хората и те неохотно пуснаха баща му. Младежът се опита да даде някакви несръчни извинения, да каже на войниците, че Далинар просто гори от желание за битка. Не прозвуча много убедително.
Далинар се оттегли в дъното на помещението, седна между два навити спални чувала и просто вдишваше, издишваше и мислеше. Вярваше на виденията, ала напоследък животът във военните лагери беше станал достатъчно труден и без мълвата сред хората, че той е полудял.
Действай с чест и честта ще ти помогне.
Видението му каза да вярва на Садеас. Ала той никога не би успял да обясни това на Адолин, който не само ненавиждаше Садеас, а и смяташе виденията за халюцинации, породени от собствения му ум. Можеше само да продължи, както досега.
И някак да намери начин да накара върховните принцове да работят заедно.
20
Алена
— Мога да я спася — каза Кал и измъкна ризата си.
Момиченцето беше само на пет години. Паднала беше от високо.
— Мога да я спася.
Шепнеше. Наоколо се беше струпала тълпа. Изминали бяха два месеца от смъртта на Сиятелния господар Уистиоу; все още нямаше нов градоначалник. През цялото това време Кал почти не беше виждал Ларал.
Той беше едва на тринадесет години, ала беше добре обучен. Първата опасност беше кръвозагубата. Кракът на детето беше счупен; освен фрактурата имаше и рана. На мястото, където костта беше пробила кожата, бликаше кръв. Кал откри, че ръцете му треперят, когато притисна раната с пръсти. Даже и нащърбеният край на костта беше хлъзгав от кръвта. Кои артерии бяха разкъсани?
— Какво правиш на дъщеря ми? — Широкоплещестият Арл си проправяше път сред зяпачите. — Ти, кремлинг такъв, домъкнат от бурите боклук! Не докосвай Миасал! Не…
Арл млъкна, когато неколцина от мъжете го дръпнаха назад. Те знаеха, че Кал, който случайно минаваше оттам, е най-голямата надежда на момиченцето. Вече бяха пратили Алим да доведе Лирин.
— Мога да я спася — потрети Кал. Личицето на Миасал беше бледо и тя не помръдваше. Раната на главата, може би тя…
Не мисли за това. Една от артериите на крака беше прерязана. От ризата си Кал направи турникет, за да спре кръвта, ала той все се плъзгаше. Притиснал раната с пръсти, Кал извика:
— Огън! Трябва ми огън! Бързо! И някой да ми даде ризата си!
Някои от мъжете набързо си тръгнаха, когато Кал вдигна ранения крак на детето. Друг припряно подаде ризата си. Кал знаеше къде да притисне, за да прекъсне артерията; турникетът се плъзгаше, но не и пръстите му. Държеше артерията прекъсната и притискаше ризата върху останалата част от раната, докато Валама се върна със запалена свещ.
Вече бяха започнали да нажежават един нож. Добре. Кал взе ножа и прогори раната. Надигна се силна и остра миризма на горяла плът. Повей на хладен ветрец я отнесе.