Близнаците Бонита
- Автор: ван Ластбадер Эрик
- Язык: болгарский
- Переводчик: Веселин Лаптев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Близнаците Бонита». Краткое содержание книги:
Кроукър е решен твърдо да спаси племенницата си. Той започва разследване, което го отвежда до истински лабиринт на престъпността, изграден и ръководен от тайнствените близнаци Бонита…
За Кроукър не беше трудно да си представи как един труп гледа футболен мач, особено след като вече беше виждал отрязани глави в хладилници и по библиотечни лавици. Но ако Пабло Лайес бе мъртъв, чия бе онази сянка, която продължава да се движи из кухнята?
Пръстите му неволно докоснаха магическия камък, който кротко лежеше в джоба му. Понечи да направи крачка напред, но в същия миг чу един глас:
— Господин Кроукър, каква изненада!
Столът се завъртя, насреща му блесна усмивката на Пабло Лайес.
— Не се стряскай, синко — продължи инвалидът и едрият му палец посочи назад: — Видях отражението ти върху екрана… — Плешивата му глава блестеше сред ореол от синкави отблясъци, странни като изкуствени съзвездия по тавана на огромен планетариум…
Кроукър въздъхна с облекчение, ръката му пусна камъка.
— Надявам се, че ще ми простите за неочакваното посещение, но исках да си поговорим — рече той.
— По дяволите, синко. — Усмивката на Лайес стана по-широка. — С подобна молба винаги си добре дошъл… — Пръстите на лявата му ръка леко пригладиха косъмчетата на дясната: — Отдавна никой не се е отбивал просто ей така, да си побъбрим. Искаш ли едно питие, гладен ли си? Естрела е направила страхотна паеля, ще я притоплим за минутка!
— Благодаря — поклати глава Кроукър. — Разполагам с ограничено време.
— Е, предполагам, че все пак ще седнеш… — Изчака го да се отпусне на ръба на стария диван и добави: — Казвай какво те води тук…
— Спомних си, че си работил в „Садърн Бел“…
— Точно така. По поддръжката на линиите. Цял ден яздех стълбовете, като истински каубой!
— Но си бил и контрольор, нали?
Воднистите му очи потъмняха.
— За кратко време. Не ме бива да се ровя в бумагите…
— Искам да зная има ли начин да се проникне в електронната система на компанията — приведе се напред Кроукър.
— Така, както го правят хакерите? — изви вежди инвалидът, после на лицето му се появи широка усмивка: — По дяволите, това мога да го сторя и оттук, с портативния си компютър! — В очите му се появи любопитство: — Затуй ли си дошъл, синко? Искаш да се набуташ за малко в акъла на любимата ми компания?
— Бих желал това — кимна той. — Преди няколко дни опитах с един от входящите кодове на полицията…
— С такъв код не става — поклати глава Лайес.
— Знам, затова съм тук.
Наложи му се да повиши тон, за да надвика нестройния рев, излетял от телевизора. Някой беше вкарал гол.
— Получих известна информация от „Садърн Бел“, но имам подозрението, че е фалшива. Бих искал да я провериш, стига да можеш…
— Мога и още как, синко! — широко се ухили домакинът. — Това ще ми достави огромно удоволствие! — Посочи към инвалидната количка и Кроукър я придърпа по-наблизо. — Тъй… Сега ми помогни да я яхна! — Яките ръце повдигнаха тялото му на няколко сантиметра от креслото, той го хвана под мишниците и го прехвърли на кожената седалка. Чу се едно солидно „шльоп“, сякаш едра дълбоководна риба пада върху палубата на рибарска лодка.
— Настанявай се — рече Лайес и подкара количката към вътрешността на къщата. — Естрела е в кухнята. Аз отивам да взема каквото ми трябва и веднага се връщам…
На печката в кухнята имаше дълбок тиган, пълен догоре със зеленчуци и билки. На дъската за рязане до него чакаше готова салата — брюкселско зеле, краставички и кориандър. Естрела не се виждаше никъде.
Задната врата беше отворена. Вероятно жената беше излязла да изхвърли отпадъците. Кроукър бутна мрежестата врата, отиде на малката бетонна площадка и изчака очите му да свикнат с тъмнината. Луната беше скрита зад гъстите тъмнозелени листа на близкия хибискус и преплетените в него бугенвилии. Топлият и лепкав от влага нощен въздух се раздираше от песента на щурци и дървесни жаби.
— Госпожо Лайес?
Някакъв звук откъм трите поцинковани кофи за боклук го накара да напусне площадката и да се насочи към дъното на задния двор. Тревата поглъщаше напълно шума от стъпките му.
Намери я свита до средната кофа. Лактите покриваха коленете, ръцете бяха сключени отпред. Поза на потънал в размисъл човек, но някак прекалено вдървена.
Наведе се над нея и видя, че устните й са зашити с тънък, но здрав канап. Широко отворените й очи бяха втренчени в бугенвилията насреща. Чашките на цветчетата бяха затворени и чакаха утрото, за да разкрият на света прекрасните си цветове. Но Естрела Лайес нямаше да ги види…
Опря два пръста в сънната й артерия. Пулс нямаше. Извади джобното си ножче и внимателно пъхна острието между устните й. От това близко разстояние можеше да види, че шевовете бяха равномерни и абсолютно еднакви, направени с хирургическа точност. Кръв липсваше. Това означаваше, че устата е била зашита след смъртта на жената.