Устоите на Земята (Част първа)
- Автор: Фоллетт Кен
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Устоите на Земята (Част първа)». Краткое содержание книги:
От онези прозорци горе можеше да гледа над стените на замъка и да наблюдава за епископа. Върза коня си за перилото на стълбището и се качи.
Вратата се отвори при докосването му. Пристъпи вътре. Голямата зала беше тъмна и прашна, а тръстиковите рогозки по пода бяха сухи като кости. Имаше изстинала камина и вито стълбище. Филип отиде до един от прозорците. Прахът го накара да закиха. Нямаше добра гледка навън, затова реши да се качи на следващия етаж.
На върха на витото стълбище се озова пред две врати. Предположи, че по-малката водеше към клозета, а по-голямата — към спалнята на графа. Влезе през по-голямата.
Помещението не беше празно. Филип замръзна на място стъписан. В средата на стаята срещу него стоеше млада и необикновено красива жена. За миг му се стори, че вижда привидение и сърцето му затупа силно. Облак от черни къдрици обрамчваше омайващото й лице. Тя също се бе втренчила в него с големите си тъмни очи и той разбра, че е не по-малко изненадана. Успокои се и понечи да направи втора стъпка навътре, когато някой го сграбчи отзад и усети студеното острие на дълъг нож на гърлото си, а един мъжки глас каза:
— Ти пък кой си, по дяволите?
Момичето пристъпи към него.
— Кажи името си или Матю ще те убие — промълви тя властно.
Държанието й издаваше, че е със знатно потекло, но дори благородниците нямаха право да заплашват монаси.
— Кажи на Матю да отдръпне ръце от приора на Кингсбридж или може да стане по-зле за него — заяви спокойно Филип.
Пуснаха го. Озърна се през рамо и видя дребен и слаб мъж, някъде на неговите години. Този Матю сигурно беше излязъл от клозета.
Обърна се отново към момичето. Тя изглеждаше около седемнайсетгодишна. Въпреки властното си държание, беше облечена дрипаво. Докато я оглеждаше, един скрин до стената зад него се отвори и от него излезе момче със сънен вид. Държеше меч. Беше лежало там в очакване или се беше крило — Филип не можа да прецени кое от двете.
— А вие кои сте? — попита той.
— Аз съм дъщерята на графа на Шайринг и името ми е Алиена.
„Дъщерята!“, помисли си Филип. „Не знаех, че все още живее тук“. Погледна момчето. Беше около петнайсетгодишно и приличаше на момичето, освен чипия нос и късата му коса. Приорът вдигна въпросително вежда към него.
— Аз съм Ричард, наследникът на графството — заяви момчето с дрезгавия юношески глас.
Мъжът зад Филип каза:
— А аз съм Матю, стюардът на замъка.
Тримата се бяха крили тук, откакто бяха пленили граф Бартоломю, разбра монахът. Стюардът се грижеше за децата — трябваше да разполага с хранителни запаси или скрити пари. Филип се обърна към момичето:
— Зная къде е баща ви, но майка ви?
— Тя умря преди много години.
Жегна го чувство за вина. Децата бяха пълни сираци и той отчасти бе отговорен за това.
— Но нямате ли роднини, които да се грижат за вас?
— Пазя замъка докато се върне баща ми — отвърна девойката.
Живееха в свят на фантазии, осъзна Филип. Тя се опитваше да живее все едно, че все още е от богата и властна фамилия. След като баща й беше затворен и в немилост, беше просто поредното момиче. Момчето не беше наследник на нищичко. Граф Бартоломю никога повече нямаше да се върне в този замък, освен ако кралят не решеше да го обеси именно тук. Съжали момичето, но донякъде също тъй се възхити на силата на волята й, която крепеше фантазията й и караше другите двама да я споделят. Помисли си, че би могла да бъде кралица.
Отвън се чу тропот на копита по дърво: няколко коня прехвърляха моста. Алиена запита:
— Защо сте дошъл тук?
— Просто среща — отвърна той. Обърна се и направи една стъпка към вратата. Матю беше на пътя му. За миг застанаха неподвижни, един срещу друг. Замръзнала картина с четиримата в стаята. Филип се зачуди дали щяха да го спрат да си иде. После стюардът се отдръпна встрани.
Излезе навън. Вдигна полата на расото си и бързо заслиза по витото стълбище. Когато стигна долу, чу стъпки зад себе си. Матю го догони.
— Не казвайте на никого, че сме тук.
Беше разбрал нелепото положение, в което се намираха.
— Колко дълго ще останете тук? — попита го монахът.
— Докато можем — отвърна стюардът.
— А когато се наложи да напуснете? Какво ще правите тогава?
— Не знам.
Филип кимна.
— Ще опазя тайната ви.
— Благодаря ви, отче.
Приорът прекоси прашната зала и излезе навън. Погледна надолу и видя епископ Уейлрън и още двама с него да спират конете си до неговия. Уейлрън носеше тежко наметало, обшито с черна кожа и черна кожена шапка. Вдигна нагоре светлите си очи.