Спомен за светлина
- Автор: Джордан Роберт, Сандерсон Брендон
- Серия: Колелото на времето #14
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 978-954-655-400-0
- Переводчик: Валери Русинов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Спомен за светлина». Краткое содержание книги:
Но беше някакво начало.
„Спомен за светлина” е Последната битка, Тармон Гай-дон, в целия й блясък и страховито великолепие. Светът е на косъм от унищожението и се крепи на избора на един-единствен човек: Ранд ал-Тор, Преродения Дракон..
- Веднъж за Дракона, за спомена изгубен. - Изпъна другата си ръка, отсечената до китката. - Дваж за Дракона… за цената, която трябва да плати.
- Какво ще направиш, ако владетелката на Сеанчан отново откаже? - попита Моарейн.
Не й беше казал, че първия път императрицата му бе отказала. Моарейн обаче нямаше нужда да й се казват неща. Просто ги разкриваше.
- Не знам - промълви Ранд. - Ако те не се сражават на наша страна, Моарейн, ще загубим. Ако не се присъединят към Драконовия мир, значи нямаме нищо.
- Твърде много време отдели на този мир - каза Моарейн. - Отвлече те от целта. Дракона не носи мир, а унищожение. Не можеш да промениш това с лист хартия.
- Ще видим - отвърна Ранд. - Благодаря ти за съвета. Сега и винаги. Не мисля, че съм го казвал често. Длъжник съм ти, Моарейн.
- Добре. _Все пак_ ми се пие чай.
Ранд я погледна невярващо. После се засмя и отиде да й налее.
Моарейн държеше топлата чаша чай. Ранд бе тръгнал. Беше станал владетел на толкова много, откакто се бяха разделили, а си беше останал толкова смирен, колкото беше първия път, когато го намери в Две реки. Ако не и повече.
„Смирен към мен може би. Вярва, че може да убие Тъмния. Това не е признак на смирение.” Ранд ал-Тор, такава странна смесица от скромност и гордост. Дали най-сетне бе намерил подходящия баланс? Въпреки това, което му беше казала, държането му към нея днес доказваше, че вече не е онова момче, а пораснал мъж.
Мъж, който все пак можеше да прави грешки. А грешките на мъжете често се оказваха по-опасни от грешките на децата.
- Колелото тъче така, както то пожелае - промълви Моарейн и отпи от чая. Приготвен от ръката на Ранд, не от нечия друга. Беше ароматен и ободряващ като в по-добрите времена. Недокоснат от сянката на Тъмния.
Да, Колелото тъчеше така, както то намери за добре. Понякога Моарейн съжаляваше, че тъкането не е малко по-разбираемо.
- Знае ли всеки какво да прави? - попита Лан.
Андийр кимна. Беше занесъл вестта на владетелите лично, а оттам беше стигнала до пълководците и командирите. Едва в последния момент беше предадена на самите войници.
Между тях щеше да има Мраколюбци. Винаги ги имаше. Невъзможно е да се премахнат плъховете от един град, колкото и котки да вкараш. Светлината ако дадеше, тази вест щеше да е дошла твърде късно, за да могат плъховете да предупредят Сянката.
- Тръгваме - каза Лан и заби пети в ребрата на Мандарб. Андийр вдигна високо знамето, флага на Малкиер, и препусна в галоп до него. С него тръгнаха редиците на малкиерите. Повечето от тях имаха много малко малкиерска кръв в жилите си и бяха всъщност Пограничници от други държави. Все пак бяха избрали да яздят под неговото знаме и носеха хадори.
Хиляди и хиляди конници препуснаха и копитата разтърсиха меката пръст. Дълго и тежко бе отстъплението на армията. Тролоците ги превъзхождаха на брой и заплашваха сериозно да ги обкръжат. Конната армия на Лан беше подвижна, но бързината, която можеше да наложи на войниците, си имаше граници, а тролоците можеха да настъпват бързо. По-бързо от хората, особено с Чезнещите, които ги пердашеха отзад. За щастие пожарите в околността забавяха армията на Сянката. Без тях хората на Лан може би нямаше да успеят да се спасят.
Лан се присви, щом започнаха взривовете от Властелините на ужаса. Вляво от него яздеше Аша’ман Дийпи, вързан за седлото заради откъснатия си крак. Когато едно огнено кълбо изпращя във въздуха и полетя надолу към Лан, Дийпи присви очи към него, изпъна ръце и от тях изригна огън.
Заваляха въглени - като пурпурен дъжд - и се понесе дим. Един падна на шията на Мандарб и Лан го забърса с металната ръкавица. Конят не показа с нищо, че го е усетил.
Яздеха през заоблени хълмове, покрити с изсъхнала трева, скални издатини и горички обезлистени дървета. Отстъплението вървеше по брега на Мора. Реката щеше да попречи на тролоците да ги ударят във фланг от запад.
От две ясно видими точки на хоризонта се вдигаше дим. Фал Дара и Фал Моран. Двата най-големи града в Шиенар, подпалени от населението си, заедно със земите на стопанствата и градините, всичко, което можеше да предложи макар и малко храна на нахлуващите тролоци.
Отбраната на градовете се бе оказала невъзможна. Това означаваше, че трябва да бъдат унищожени.
Време беше да започне ответният удар. Лан поведе атака в центъра на ордата чудовища и тролоците изправиха копия срещу връхлитащата тежка конница на малкиерите и шиенарците. Той сниши пиката си покрай шията на Мандарб и се наведе напред, стиснал здраво с колене. Надяваше се, че преливащите му - вече имаше четиринайсет след помощта, пратена от Егвийн - ще могат да свършат своята част.