Атлас изправи рамене (Втора част: Дали-или)
- Автор: Ранд Айн
- Серия: Атлас изправи рамене #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Петьо Ангелов
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Атлас изправи рамене (Втора част: Дали-или)». Краткое содержание книги:
— Вярно е. Направих го. Господин Бойл няма да произвежда риърдънов метал на брега на Мейн. Няма да го произвежда където и да е. Нито той, нито която и да е друга граблива гнида, която си мисли, че някаква директива й дава право върху вашия ум. Който и да се опита да произвежда този метал, ще види пещите си взривени, машините си — повредени, товарите — унищожени, фабриката — запалена… толкова много неща ще се случат на всеки, който се опита, че хората ще кажат, че върху това тегне проклятие и скоро няма да има и един работник в страната, който да иска да влезе в завода на някой нов производител на риърдънов метал. Ако хора като Бойл си мислят, че имат нужда единствено от сила, за да ограбват по-висшите от тях, нека видят какво става, когато някой от тези по-висши реши да прибегне до сила. Исках да знаете, господин Риърдън, че нито един от тях няма да произвежда вашия метал, нито пък ще спечели и стотинка от него.
Понеже почувства ликуващото желание да се смее — както се беше смял при новината за пожара на Уайът, както се беше смял при рухването на „Д’Анкония мед“ — и знаеше, че ако го направи, онова нещо, от което се страхуваше, щеше да го задържи, нямаше да го остави този път, и той никога нямаше да види завода си отново — Риърдън се отдръпна и стисна устни, за да не издаде нито звук. Когато мигът отмина, той каза тихо, с твърд и мъртъв глас:
— Взимайте си златото и се махайте. Няма да приема помощ от престъпник.
Лицето на Данешолд не показа реакция.
— Не мога да ви насиля да приемете златото, господин Риърдън. Но няма да го прибера обратно. Можете да го оставите където си е, ако искате.
— Не искам помощта ви и нямам намерение да ви защитавам. Ако имах достъп до телефон, щях да извикам полицията. Щях да го направя и ще го направя, ако пак се опитате да говорите с мен. Ще го направя — като самозащита.
— Разбирам отлично какво имате предвид.
— Знаете — защото ви слушах, защото видяхте, че съм готов да ви чуя, — че не ви осъдих, както трябваше да направя. Не мога да осъждам нито вас, нито когото и да е другиго. Вече не са останали стандарти, по които хората да живеят, така че няма да си правя труда да осъждам каквото и да правят днес, или начина, по който се опитват да понесат непоносимото. Ако това е вашият начин, ще ви оставя да вървите по дяволите заедно с него, но не искам да участвам — нито като ваше вдъхновение, нито като съучастник. Не очаквайте някога да приема парите от банковата ви сметка, ако тя изобщо съществува. Похарчете я за допълнителни брони, защото ще докладвам за това в полицията и ще им дам всички следи, които мога, за да ги пусна след вас.
Данешолд не помръдна и не отговори. Някъде далеч в тъмнината преминаваше товарен влак — те не можеха да го видят, но чуваха тежкото тракане на колелата да изпълва тишината. Изглеждаше съвсем близо, сякаш призрачен влак, състоящ се само от дълъг отрязък шум, минаваше покрай тях в нощта.
— Значи искахте да ми помогнете в най-безнадеждния ми час? — каза Риърдън. — Ако съм стигнал до там — единственият ми защитник да е пират, — не искам повече да бъда защитаван. Говорите все пак членоразделно, така че в името на това ще ви кажа, че не ми е останала никаква надежда, но поне знам, че когато дойде краят, ще съм живял по собствените си стандарти, макар да съм бил единственият, за когото са останали в сила. Ще съм живял в свят, който съм създал, и ще загина с последното парче от него. Не мисля, че ще се постараете да ме разберете, но…
Лъч светлина ги удари със силата на физически удар. Трополенето на влака беше погълнало шума от двигателя и те не бяха чули да се приближава една кола, която излетя от един страничен път иззад фермата. Не бяха на пътя й, но чуха скърцането на спирачки зад двата фара, които приковаха на място невидимия й силует. Риърдън отскочи неволно назад и успя да се възхити на събеседника си: ловкостта в самоконтрола на Данешолд се състоеше в това, че той не помръдна. Беше полицейска кола и беше спряла точно до тях. Шофьорът се наведе навън:
— О, това сте вие, господин Риърдън! — каза той и докосна козирката на фуражката си. — Добър вечер, сър.
— Здравейте — каза Риърдън, борейки се да контролира неестествената острота на гласа си. На предните седалки имаше двама патрулни полицаи — лицата им бяха изопнати и целенасочени не с обичайния приятелски израз, който имаха, когато спираха, просто за да побъбрят.
— Господин Риърдън, нали вървяхте пеш от завода по улица „Еджууд“, покрай „Блексмит Коув“?
— Да, защо?