Аз съм пилигрим

Логично.

-      Не, но може да стане, ако искаш.

Тя сви рамене.

-      Няма никаква тайна. Да, аз съм наследничката.

-      Имате ли предбрачен договор?

Поколеба се и си личеше, че не смята да отговаря.

-      Офисът ни в Ню Йорк може да изиска документите, ако предпочиташ. От думите ти преди малко стигам до извода, че адвокатът или довереникът на мъжа ти ще ни помогне с радост.

-      Да, има предбрачен договор - каза тя, след като преглътна грубостта ми.

-      Какви са условията в договора в случай на развод?

Пак отпи глътка вода.

-      Първите пет години получавам по четирийсет хиляди долара годишно. След това сумата нараства с малко, докато навърша петдесет. Тогава - според адвокатския термин - съм компенсирана и предбрачният договор вече не се прилага.

-      Четирийсет хиляди на година, за пет години - казах. - Това трябва да е горе-долу колкото си изкарвала в „Прада“.

-      Да, горе-долу толкова.

-      А какво получаваш сега, като вдовица?

-      Това е тръст... сложно е. Не съм сигурна, че някой изобщо знае точно...

-      Колко? - повторих.

-      Около... милиард и двеста милиона - отговори тя и се обърна настрани.

Цифрата увисна във въздуха за момент - често се случва с подобни цифри, - после тя се обърна и ме погледна. За моя изненада, трепереше от вълнение, очите ѝ пламнаха от гняв.

-      Знаеш ли защо затворих онзи капак, на терасата, знаеш ли защо бях там, горе? Там е спалнята, която деляхме с мъжа ми. Всяка нощ идвам тук с лодката, минавам по моравата и се качвам там... Като легна на леглото, все още усещам миризмата му, мисля си, че ако се събудя сутринта, той ще е там. Хората могат да си говорят каквото си искат за парите, агент Уилсън, но всичко, което ми остана от него, са само чаршафите в спалнята на наета къща. Обичах съпруга си.

Очите ѝ се наляха със сълзи. Тя се опита да ги спре и в този момент излъчваше такова достойнство и кураж, че беше трудно да не събуди съчувствие. Ако пък беше актьорско майсторство - направо можеше да пише благодарствено слово за „Оскар“.

-      Сега искам да ме оставиш. Ако имаш още въпроси, разговаряй с турската полиция - тя води разследването и има пълен запис на разпита ми. Нямам какво повече да добавя.

Докато вървях през терасата към портала, бях склонен да ѝ вярвам, но - разбира се - човек никога не може да е сигурен. Преди да свия зад ъгъла, погледнах назад. Тя стоеше на терасата, сама в сянката на мрачната къща, боса и болезнено красива, загледана към беседката и мястото, където бе загинал мъжът ѝ. За момент си помислих, че ще се обърне и ще погледне към мен, но не го направи.

Тръгнах по дългата алея, нощта ме обгърна и зловещата къща се стопи в тъмнината. Бях дошъл със съмненията си и напусках убеден, че някой е придумал Додж да остави дрогата, да вземе бинокъла и да извърви последните си крачки на тази земя.

Беше добра теория, но не беше достатъчна, ако трябваше да остана в играта. Лейла Кумали щеше да се погрижи за това - беше създала своя собствена версия на случилото се и я бе натоварила с професионалната си репутация. Не можеше да си позволи да сгреши и щеше да направи всичко възможно да отпрати натрапника от Америка.