Последният валс на Матилда
- Автор: Маккинли Тамара
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 954-585-300-X
- Переводчик: Теодора Божилчева
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Последният валс на Матилда». Краткое содержание книги:
Джени я получава като прощален подарък от съпруга си. Тя научава за завещанието, едва след смъртта му. Без да знае къде да потърси подкрепа и утеха, решава да замине за Чаринга. Фермата крие своите тайни. Тайни, които витаят около предишната й собственичка, Матилда Томас. Явно е, че никой от съседите й не желае да говори за Матилда.
Постепенно тази сурова земя започва да си проправя път към сърцето на Джени.
Колкото повече време изминава, толкова повече усеща натрапливото присъствие на предишната собственичка.
Тогава открива дневниците на Матилда и се оказва въвлечена в един разказ, много по-шокиращ, отколкото някога си е представяла.
Това лято нямаше край. Малайа и Филипините също бяха нападнати. Сега, повече от всякога, беше жизненоважно да имат връзка с външния свят, затова всяка вечер се прибираха в една от двете ферми и слушаха новините по радиото.
Японците завладяха Сингапур на 8 февруари 1942 година. Старците, момчетата и изнурените от работа жени стояха онемели до радиото и се споглеждаха ужасено. Нова Гвинея беше само на един разкрач разстояние от нос Йорк в горния край на Куинсланд. Изведнъж войната стана съвсем реална, огромните безлюдни пространства изглеждаха лесна плячка сега, когато Австралия беше лишена от своите войници.
Министър-председателят Къртин настоя пред Чърчил да позволи на австралийците да защитят страната си и накрая две дивизии бяха натоварени на корабите в южна Африка и поеха дългото пътуване към дома.
— Връщат се — възкликна щастливо Ейприл. — Няма начин Том и Шон да не са на корабите.
— Те няма да се върнат тук — предупреди я Матилда. — Ще бъдат горе в северните територии, за да ни пазят от японците.
Лицето на Ейприл светеше.
— Но ще ги пускат в отпуска, Моли. Представи си само, да ги видим в Уилга, да чуем гласовете им отново. — Въодушевлението й изведнъж се изпари. — Ами Дейви? Защо не може и той да се прибере?
Матилда забеляза как двамата възрастни овчари се спогледаха разбиращо и много добре знаеше какво си мислят. Дейви се намираше в центъра на бойните действия, последното му писмо бе пътувало със седмици, докато пристигне. Нямаше почти никаква надежда да го видят преди края на войната.
Матилда въздъхна и стисна ръката на Ейприл.
— Това няма да продължи вечно — каза с успокояващ тон. — Скоро всички ще си дойдат у дома.
Оказа се обаче, че не било писано да се върнат в Австралия. Чърчил и Къртин се договориха и вместо австралийските войски, в Австралия беше изпратена една американска дивизия. Заедно с всички австралийци, Матилда и Ейприл, се почувстваха предадени от Отечеството. Как тази огромна територия би могла да бъде защитена от една шепа хора и защо Англия отказваше на австралийските войници правото да защитават страната си, след като се биха толкова храбро за самата Англия?
През следващите няколко месеца жените се бореха да надвият мъката, намирайки утеха в споделената болка и неспирната тежка работа. Въпреки лошите новини всички слушаха радио, защото то беше единствената им жива връзка с външния свят.
Матилда се бе върнала в Чаринга, за да прибере доставения сутринта фураж. Овцете бяха живи и здрави, но изхранването им представляваше безспирна въртележка. Двамата с Гейбриъл товареха чувалите на камионетката, купена преди няколко месеца, когато тя чу познатия рев на мулето на отец Райън.
— Закарай тези чували на източното пасище, Гейб. Аз ще дойда по-късно — каза тихо Матилда.
— Неприятности, господарке?
Тя кимна.
— Така предполагам, Гейб. Остави ме аз да се оправям с това. — Тя чу форсирането на двигателя, но погледът й не се отдели от свещеника.
Отец Райън беше слаб мургав мъж, който отказваше да се движи в крак с времето и все така обикаляше огромната си енория на гърба на мулето. Войната го състари и в ирландската му черна коса сега блестяха сребърни нишки, а гърбът му се прегърби под тежестта на толкова много скръбни вести.
— Лоши новини ли има? — попита Матилда, докато го чакаше да слезе от мулето и да го напои.
Той кимна. Матилда го хвана под ръка и двамата влязоха в къщата. Сърцето й биеше тревожно при мисълта за неизбежното, което й предстоеше да научи. Но не още — молеше се тя. Не беше готова да го чуе.
— Първо нека изпием по чаша чай. Лошите вести се понасят по-лесно, когато си седнал.
Матилда се засуети из кухнята, като упорито отбягваше втренчения поглед на отеца, не искаше да мисли кой от мъжете на семейство Финли няма да се върне никога у дома. Скоро щеше да разбере — нищо нямаше да може да промени неизбежното.