Последният валс на Матилда

— Обади ли се в наборния пункт?

Ейприл кимна и издуха носа си.

— Опитах се да се свържа, но там нямаше никой, освен портиера. Камионите са заминали рано тази сутрин.

— Той даде ли ти друг номер, на който можеш да позвъниш? Армията не може да го приеме. Той е непълнолетен, трябва да ги уведомим.

Ейприл поклати глава.

— Мъжът от наборния пункт каза, че тъй като е почти на осемнайсет, това няма да има голямо значение. Каза също, че ако се е качил на някой от камионите тази сутрин, то вече е на път към един от тренировъчните лагери и не може да се направи нищо.

Матилда обмисляше най-различни варианти, но не ги сподели с Ейприл. Нямаше смисъл да й дава напразни надежди, че едно обаждане в генералния щаб може да й върне сина, защото се съмняваше, че армията ще си губи времето да издирва още един новобранец, който се е промъкнал през наборната комисия. Имаше толкова много момчета като него, а и той скоро навършваше осемнайсет, така че защо да се отлага неизбежното?

— Ти не би могла да го спреш, Ейприл. Тази муха му влезе в главата, откакто Шон замина с баща му.

Сините очи на Ейприл отново се напълниха със сълзи.

— Той е още момче. Не искам да отива там. Том не пише подробности в писмата си, нито пък Шон, но аз чета между редовете и изрязаните от цензурата места. Там е същинска касапница, Моли. Не искам никой, от семейството ми да е там — искам си ги вкъщи. Искам да са в безопасност и да се занимават със земята и стадото. Мястото им е тук, винаги е било тук.

— И тримата са големи мъже, Ейприл, и знаят много добре какво правят — каза предпазливо Матилда. — Дейви е още млад, но е израснал по пасищата и е силен и издръжлив, освен това е невъзможен инат, каквито са всички австралийци.

Тя прегърна приятелката си, залюля я и приглади косата й назад.

— Той искаше да отиде да се бие, знаеш това, нямаше да може да го спрем.

Войната продължаваше и двете жени се бореха с природните сили и с мъката, заседнала дълбоко в душите им. Том и момчетата пишеха редовно и Матилда беше благодарна на Ейприл, че споделя писмата им с нея. Писмата бяха от огромно значение и за двете и макар че ножиците на цензора ги правеха парцаливи и трудни за четене, те бяха единственото доказателство, че мъжете са живи. Двете жени сглобяваха парченце по парченце всяка вест от мъжете и с помощта на един стар атлас следяха местоположението им.

Том и Шон бяха някъде в северна Африка, а Дейви, обучен набързо и зле, беше натоварен на кораб и изпратен в Нова Гвинея.

Матилда четеше писмата внимателно. От книгите, които заемаше от пътуващата библиотека, знаеше как всъщност стоят нещата и разбираше какво се крие зад старателно изписаните думи на Дейви. Тази информация тя пазеше само за себе си. Какъв смисъл имаше да казва на Ейприл, че войната в джунглата означава дни, а може би и седмици, прекарани в тъмнина и влага, в която нямаше никакъв начин да останеш сух? Водата разяждаше кожата, а по дрехите избиваше плесен. Горещината, съчетана с влага, отслабваше силите им, комарите сееха зараза. Отровните змии и паяци бяха не по-малко опасни от капаните, поставени от врага. Австралийските мъже се сблъскваха в джунглата със съвсем различен свят, далеч по-опасен от сухите горещини, към които бяха привикнали. По-добре беше да остави Ейприл да си мисли, че момчето й е настанено в удобна барака и го хранят три пъти на ден с пълноценна храна.