Последният валс на Матилда
- Автор: Маккинли Тамара
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 954-585-300-X
- Переводчик: Теодора Божилчева
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Последният валс на Матилда». Краткое содержание книги:
Джени я получава като прощален подарък от съпруга си. Тя научава за завещанието, едва след смъртта му. Без да знае къде да потърси подкрепа и утеха, решава да замине за Чаринга. Фермата крие своите тайни. Тайни, които витаят около предишната й собственичка, Матилда Томас. Явно е, че никой от съседите й не желае да говори за Матилда.
Постепенно тази сурова земя започва да си проправя път към сърцето на Джени.
Колкото повече време изминава, толкова повече усеща натрапливото присъствие на предишната собственичка.
Тогава открива дневниците на Матилда и се оказва въвлечена в един разказ, много по-шокиращ, отколкото някога си е представяла.
При вида на ужасеното лице на Ейприл, Матилда замълча, но знаеше, че казаното е самата истина. Австралийските мъже биха сторили абсолютно всичко, за да докажат мъжеството си и двете много добре знаеха, че Том не е по-различен от останалите.
Ейприл погледна момчетата, които седяха смълчани около масата и слушаха разговора с ококорени от вълнение очи.
— Слава богу, че поне те са още малки — промълви тя.
— Аз не съм малък, мамо, почти на седемнайсет съм — запротестира Шон и издърпа стола си назад. Възбудата беше изписана на лицето му. — Надявам се само, че войната ще продължи достатъчно дълго, за да навърша годините за служба.
Ейприл го удари силно през лицето.
— Да не си посмял да го повториш! — изкрещя тя.
Настъпи тягостно мълчание. Шон се изправи — беше израснал много висок, кльощавите му китки стърчаха от окъселите ръкави на ризата, широкият му гръден кош едва се побираше в отеснялата, опъната до скъсване риза. По лицето му се появиха отпечатъци от пръстите на майка му, но блясъкът в очите му нямаше нищо общо с болката от удара.
— Аз съм почти мъж — гордо каза той — и съм австралиец. Ще бъда горд да отида да се бия.
— Забранявам ти! — изпищя Ейприл.
Той прокара загрубялата си от работа ръка през червенината на бузата си и каза решително:
— Няма да стоя тук и да се крия зад полите ти, докато приятелите ми се бият на фронта. Ще отида в армията, веднага щом ми изпратят повиквателна. — Огледа спокойно всички в стаята и излезе.
Ейприл закри лицето си с ръце и се разплака безутешно.
— О, мили Боже! Том, какво ще стане с нас? С какво сърце да изпратя теб и детето си на война? — Отговор не последва и тя обърна мокрото си лице към него. — Том? Том?
Той разпери безпомощно ръце.
— Какво мога да ти кажа, Ейприл? Момчето е вече на възраст, която му позволява да взема самостоятелни решения. Ще направя всичко по силите си, за да го задържа у дома, докато не му изпратят повиквателната.
Силни хлипания разтърсваха отчаяната Ейприл и Том я привлече в прегръдките си.
— Не се тормози, мила. Никъде няма да отида, докато не ме повикат — Шон също.
Матилда мерна изражението на шестнайсетгодишния Дейви и изстина. Той също беше запален от войнственото настроение на по-големия си брат и щеше да бъде трудно да го убедят, че е по-нужен тук, във фермата.
Тя стана и изведе по-малките момчета от стаята. Том и Ейприл имаха нужда да останат сами, а и не беше добре за децата да виждат майка си толкова разстроена. След като отговори на многобройните им въпроси и ги успокои, тя запали керосиновата лампа и излезе на верандата.
Матилда бе не по-малко шокирана от Ейприл от изрепчването на Том. Момчетата растяха пред очите й и тя, също като Ейприл, ги смяташе за деца. След тази вечер обаче предчувстваше, че ги чакат неприятности, защото Шон и Дейви наистина бяха почти мъже. Животът в пустошта ги бе направил твърди и жилави. Те яздеха и стреляха не по-зле от баща си, слънцето беше обгорило лицата им и бе изтъкало около очите и устните им фина мрежа от бръчици. Хората от пустошта щяха да са добре дошли в армията заради тяхната решителност и издръжливост.
През следващата година Ейприл и Матилда се бяха вкопчили в надеждата, че Том и Шон ще останат във фермата, но новините ставаха все по-тревожни и накрая австралийските мъже трябваше да нарамят оръжията и да оставят жените, децата и старците да се борят със земята и природните сили.
Мъжете не достигаха по тези места дори в мирно време, а сега положението стана направо критично. Сушата продължаваше вече пета година, дъждът беше само един далечен спомен, цените на фуража се покачиха, а дивите зайци унищожаваха и без това оскъдната трева. Матилда и Гейбриъл патрулираха по пасищата и непрекъснато местеха стадото, за да запазят крехката трева. Спяха навън, завити с одеяла, защото знаеха, че всяка загуба щеше да доведе до бедствие.
Битката в Дюнкерк постави началото на мобилизацията и австралийците се стекоха в наборните комисии, за да се запишат във Втора австралийска имперска армия. Пустошта изглеждаше по-безлюдна от всякога и Матилда се питаше още колко време ще може да поддържа Чаринга. През изминалите години на усилна работа стадото й се беше увеличило десетократно, но по-големият брой овце означаваше повече работа и повече разходи за фураж. Трудно щеше да издържи без помощта на работниците във фермата.