Последният валс на Матилда

Ейприл закри лицето си с ръце и се разплака безутешно.

— О, мили Боже! Том, какво ще стане с нас? С какво сърце да изпратя теб и детето си на война? — Отговор не последва и тя обърна мокрото си лице към него. — Том? Том?

Той разпери безпомощно ръце.

— Какво мога да ти кажа, Ейприл? Момчето е вече на възраст, която му позволява да взема самостоятелни решения. Ще направя всичко по силите си, за да го задържа у дома, докато не му изпратят повиквателната.

Силни хлипания разтърсваха отчаяната Ейприл и Том я привлече в прегръдките си.

— Не се тормози, мила. Никъде няма да отида, докато не ме повикат — Шон също.

Матилда мерна изражението на шестнайсетгодишния Дейви и изстина. Той също беше запален от войнственото настроение на по-големия си брат и щеше да бъде трудно да го убедят, че е по-нужен тук, във фермата.

Тя стана и изведе по-малките момчета от стаята. Том и Ейприл имаха нужда да останат сами, а и не беше добре за децата да виждат майка си толкова разстроена. След като отговори на многобройните им въпроси и ги успокои, тя запали керосиновата лампа и излезе на верандата.

Матилда бе не по-малко шокирана от Ейприл от изрепчването на Том. Момчетата растяха пред очите й и тя, също като Ейприл, ги смяташе за деца. След тази вечер обаче предчувстваше, че ги чакат неприятности, защото Шон и Дейви наистина бяха почти мъже. Животът в пустошта ги бе направил твърди и жилави. Те яздеха и стреляха не по-зле от баща си, слънцето беше обгорило лицата им и бе изтъкало около очите и устните им фина мрежа от бръчици. Хората от пустошта щяха да са добре дошли в армията заради тяхната решителност и издръжливост.

През следващата година Ейприл и Матилда се бяха вкопчили в надеждата, че Том и Шон ще останат във фермата, но новините ставаха все по-тревожни и накрая австралийските мъже трябваше да нарамят оръжията и да оставят жените, децата и старците да се борят със земята и природните сили.

Мъжете не достигаха по тези места дори в мирно време, а сега положението стана направо критично. Сушата продължаваше вече пета година, дъждът беше само един далечен спомен, цените на фуража се покачиха, а дивите зайци унищожаваха и без това оскъдната трева. Матилда и Гейбриъл патрулираха по пасищата и непрекъснато местеха стадото, за да запазят крехката трева. Спяха навън, завити с одеяла, защото знаеха, че всяка загуба щеше да доведе до бедствие.

Битката в Дюнкерк постави началото на мобилизацията и австралийците се стекоха в наборните комисии, за да се запишат във Втора австралийска имперска армия. Пустошта изглеждаше по-безлюдна от всякога и Матилда се питаше още колко време ще може да поддържа Чаринга. През изминалите години на усилна работа стадото й се беше увеличило десетократно, но по-големият брой овце означаваше повече работа и повече разходи за фураж. Трудно щеше да издържи без помощта на работниците във фермата.