Заслепяващият нож
- Автор: Уикс Брент
- Серия: Lightbringer #2
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 978-954-655-517-5
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Заслепяващият нож». Краткое содержание книги:
Мислил е, че му остават пет години, а вече разполага с по-малко от една. С петдесет хиляди бежанци, незаконен син и бивша годеница, която може би е научила най-мрачната му тайна, Гавин се натъква на проблеми от всички страни. Цялата магия на света е подивяла и заплашва да унищожи Седемте сатрапии. Най-лошото от всичко е, че старите богове се прераждат и армията им от цветни бесове е неудържима. Единственото спасение може би е брат му, чиято свобода и живот Гавин е ограбил преди шестнайсет години.
— Каталина Делаурия.
Гринуди кимна, сякаш го беше знаел през цялото време и просто получаваше потвърждение. Кип смътно осъзна, че дори в тази загуба Андрос Гайл получава нова информация за него. Нямаше представа за какво ще му е информацията, но знаеше, че паякът преде сребърните си клопки с всеки дъх.
Гринуди попълни документите, удари печата и му ги връчи. На листовете имаше кафяво петно. Кръв?
— Дай ги на главния писар в Кулата на Призмата. И поздравления, вече си собственик на една млада робиня. Забавлявай се.
59.
Тап, тап, тап, тап…
Извън време. Извън място.
Разтваряне.
Докато пръстите му докосваха всяка точка, се чувстваше като неразгънат свитък. Не просто сетивата: петте централни цвята, предлагащи зрение, допир, слушане, мирис и вкус, а повече. Свръхвиолет и синьо дойдоха заедно през палеца му в долния ляв ъгъл на картата: градове и свръхструктури, очертанията им пареха в стегнати логически линии, след това се издигаха извън страницата, линии на разум, на мисъл, на история, на извисяваща причинност… и се гмурна още по-надълбоко.
Зелено през показалеца при горния ляв ъгъл на картата. Въплъщаване: здравето, формата на тялото, което вече знаеше, че ще обитава, но също и телата около него, физическите присъствия, животът: болното, слабото, енергичното. Дори проблясванията на рибите в залива, фоновата светлина на живота във вълните и прохладния покой, излъчван от тревите и дърветата на острова му. Тялото му в тази карта беше силно, мъж в разцвета на силите си, но и с болки тук-там. Може би воин някакъв? Стара рана на гърба, така и незараснала съвсем. Глезен, който беше изкълчвал десетина пъти, винаги слаб. А после, по-дълбоко, усети силата на мускулите си, изяществото на боец, отраснал в танцова трупа, усети проклетото надигане на любовната страст на мъж, пътуващ с жена, която желае.
Следващият пръст, който докосна, беше средният. Горен десен ъгъл. Оранж. Докато зеленото беше живот, оранжевото беше връзките между живите същества. Излъчващите линии на причинност, на логика, вече оживели. Без това тези линии бяха безсмислени. Някои от тези сини структури бяха лъжите, които бе казвал, основите, които бе поставял за заблуди, лъжливи дири, измами, които изглеждаха смислени за мъчителите му. И сега, съвсем внезапно, младежът доби усет колко опасен е този мъж. Имаше нещо закърняло в него. Имал беше връзка с Ния, това беше жената, вече го знаеше. Неговата партньорка, жена, към която не можеше да не извръща око непрекъснато: с възхищение, със страст и с омраза. Беше я склонил да легне с него, веднъж, в началото някъде.
След това тя беше казала, че ако я докосне отново, ще го убие. Че бил твърде груб… или нещо такова.
Просто не ѝ харесваше да признае колко ѝ харесва. Слаба беше в това. Свенлива. Можеше да се бие обаче. Беше помолила началниците им да я преназначат след онази единствена любовна среща, но не им беше казала защо. Твърде смутена беше, твърде слаба. Бяха ѝ отказали.
Оттогава той не я беше докоснал обаче. Беше добра с кама, добра с пистолет и добра в злобата. Все пак не можеше да престане да си представя как ще я върже отново. Обикновено, след като беше имал жена веднъж, губеше интерес към нея. Не и с Ния. Може би това беше любовта?
Оролам да му е на помощ. Младият мъж вече губеше себе си в картата, а дори не бе докоснал все още всички…
Кутрето му, долу вдясно, подчервено и червено, и почти в същия миг средният му пръст докосна горе в средата, жълтото.
Всякакво безпристрастно проучване на механиката на картите и как те свързваха един притеглящ с обекта му бе заличено в пороя на накърнените страсти на Вокс и всеотдайността на Вокс. И искрящото наметало на Вокс.
Мятам торбата си през рамо и тръгвам след Ния по кея. Мразя морската воня на гнили водорасли, винаги съм я мразил. Но е хубаво да слезеш от корветата. Мразя корабите. Ако се бях задържал по-дълго, щях да съм разпорил онзи гангренясал капитан от слабините до гушата. Мисълта докарва усмивка на лицето ми, както и полюшващите се бедра на Ния пред мен. Задникът на Ния може да накара луксиати да заругаят и евнуси да се надървят. Компенсира лицето ѝ, предполагам.
Ния намества раницата на гърба си и наглася колана си. Изпъва пръст надолу, докато го прави. Малък знак на одобрение на моето одобрение.
Засмивам се. Ния обича да флиртува.
Дори не сме напуснали още митницата край пристанището, когато Ния се покашля. Това е сигналът, че са ѝ предали заповедите. Началниците ни винаги предават заповедите си на нея. Мислят, че е по-добра от мен, не знам защо. Това ме държи привързан към нея обаче. Сдържа ме да не я нараня, така смятат. Сякаш бих я наранил.