Заслепяващият нож
- Автор: Уикс Брент
- Серия: Lightbringer #2
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 978-954-655-517-5
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Заслепяващият нож». Краткое содержание книги:
Мислил е, че му остават пет години, а вече разполага с по-малко от една. С петдесет хиляди бежанци, незаконен син и бивша годеница, която може би е научила най-мрачната му тайна, Гавин се натъква на проблеми от всички страни. Цялата магия на света е подивяла и заплашва да унищожи Седемте сатрапии. Най-лошото от всичко е, че старите богове се прераждат и армията им от цветни бесове е неудържима. Единственото спасение може би е брат му, чиято свобода и живот Гавин е ограбил преди шестнайсет години.
Тя продължава да крачи пред мен. Не ми казва какво е съобщението, не ми го показва. Тъй или иначе е кодирано, шифър, на който не са ме научили и на който Ния отказва да ме научи. Умна жена, понякога.
Поглеждам нагоре към Хромария. Гледката ме изпълва с гняв и омерзение. Изхвърлиха ме още първата година, тринайсетгодишен, и за какво? Заради една котка.
Кой обича котки? Котките не могат дори да ти отвърнат с обич. Защо бяха решили, че проклетото животно струва повече от мен? Бях начеващ зелен притеглящ. Не може да са знаели колко специален ще се окажа, но кой би захвърлил какъвто и да било притеглящ заради една котка?
Все пак котката ме научи на нещо. Научи ме да съм внимателен. Безценно качество в работата ми. Точно затова съм жив все още, след цели двайсет години. Първите ми трима партньори не бяха толкова внимателни като мен. Последния път едва спасих наметалото на Гебалин и не успях да го издърпам от огъня, преди да загуби шест пръста скъпоценна ширина от пеша. Наметалото вече винаги ще отива при някой нисък като Ния. Винаги е било доста трудно да се намерят светлоцепи… сега матроната ми ще трябва да намира нисък светлоцеп.
Не е мой проблем.
Надявам се само тази работа да уязви Хромария. Атират е много по-снизходителна към малките ми чудатости, отколкото щяха да са Оролам и неговият Хромарий. Зелената богиня не оковава онези, които я обичат. Атират ме спаси от живот в самоненавист. Дава ми свобода, приемане. Този добитък тук, тези роби никога няма да познаят това.
Митничарите не ме спират, не претърсват торбата ми. Макар и да имат право да го правят, множеството преминаващи хора прави невъзможно да спират ефикасно всички. Вместо това правят случайни проверки, издърпват хора от опашките и претърсват за „плъша трева“, за скъпоценни камъни, за шафран, за всякакви стоки, които са достатъчно малки и достатъчно ценни, за да може да се прекарат контрабандно без мито и някои да натъпчат джобовете си с цяло състояние.
Може би не изглеждам точно този тип, макар че според опита ми контрабандистите изглеждат точно толкова опърпани като мен. Брадата ми най-малкото се нуждае от ново намазване. Ако мога да намеря аташийски бръснар, ще си преправя брадата изцяло — разплитане, мънистата се махат, сресва се, масаж на лицето, боядисва я да прикрие кичурите сиво, после я сплита и свързва отново, със златни мъниста може би, вместо синьото стъкло, което нося сега, може би малко златна жичка, вплетена в нея. Златна жичка, точно така ще се възнаградя за тази работа, каквато и да е тя.
Час по-късно намирам Ния, след като двамата сме си взели стаи в един хан, отделни. Има сериозни оперативни причини да постъпим така, но Ния не ми ги спомена, когато предложих да спестим пари, като делим една стая. Просто каза, че ще ме убие, ако стъпя в стаята ѝ.
Понякога си мисля, че не ме харесва много. Добър партньор е обаче. Способна, няма да ме убие. В крайна сметка само това ме интересува, макар да ми липсва онова нейно изражение, когато започнах да я душа, след като я вързах. Изпадна в паника, но знаех, че ще ми благодари, щом стигне върха. Нямах търпение да видя как ужасът ѝ прелива в безумно наслаждение.
Но беше фригидна. Човек нищо не може да направи за това.
Крача до нея, докато тя купува плодове на пазара, на едно каре от хана.
— Хубави дини — казвам.
Прави се все едно не съм казал нищо.
— Преведох шифъра. Няма да повярваш.
Много по-висок съм от нея, стоя близо и надничам в блузата ѝ.
— Мм, държиш ме в напрежение.
— Знаеш ли, Вокс, отсреща на улицата има бардак. Налага ли ти се да се погрижиш за нещо, преди да можем да говорим?
Дръзка е. Харесва ми това у нея.
Поглеждам я в очите.
— Като не искаш да гледам, не ми ги натрапвай. Свободен съм да гледам. Ти пък си свободна да ги прикриеш. Каква е работата?
Тя се оглежда да се увери, че няма никой достатъчно близо, за да подслуша, и казва тихо:
— Искат от нас да убием Вещицата на ветровете. Искат да убием самата Янус Бориг.
Погледът ми помръква и усещам как страх пронизва стомаха ми. Звукът секва. Губя усет, губя нишката на мисълта си. Изхвърлен съм навън и отново навътре.
Рея се, увиснал между собственото си тяло и тялото на някакъв дебел млад мъж. Дебел след възхитителното удобство на фигурата ми на воин убиец, след изяществото, придобито от десет хиляди часа тренировка. Седя в…
Какво става, по дяволите?
Беше се върнал.