Град на остриета
- Автор: Беннетт Роберт Джексон
- Серия: Божествени градове #2
- Язык: болгарский
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Град на остриета». Краткое содержание книги:
Кораби, досеща се тя. Воортяштански бойни кораби, всеки оборудван с нос за разбиване на други кораби. Но в същото време изглеждат някак призрачни и безплътни, сякаш не присъстват изцяло в морето, поне засега: струва ѝ се, че трепкат като от колебание дали изобщо съществуват, или не.
Няма как да ги преброи, но пресмята грубо, че са поне двайсетина хиляди. Предостатъчно да пратят всеки сейпурски разрушител на дъното.
Невъобразимо. Но няма нужда да си въобразява, защото те са пред очите ѝ.
— Ако тези неща отплават — тихо казва тя, — ние сме обречени.
Напряга волята си, стиска пушката по-здраво и се обръща към най-близката стълба нагоре. Продължава да се катери.
Спиралата от стълби се стеснява. Тя се катери по все по-тесни извивки. Надява се, че най-после е в средата на кулата.
След още стотина стъпала открива в тази безкрайна белота цветно петънце: кръв по средата на стъпало. Съсирена е, но личи, че е пролята неотдавна. Прикляква да я погледне отблизо, после се взира нагоре.
„Божествата не кървят. Не помня такова нещо.“
Пак се изкачва. Все по-начесто има капки кръв. Подсещат я извратено за любовница, оставяща пътека от листчета на рози към леглото си.
Най-сетне стълбата свършва до голямо преддверие — изглежда твърде просторно за тясната бяла кула, която е видяла от земята. По сводестия таван има мечове, наглед от камък, наклонени под чудати ъгли като сталактити в пещера. Празни прашни фенери са окачени на стените. Доколкото вижда, не са палени от години, ако не и от десетилетия.
Внимава да стъпва тихо, когато влиза. Тогава вижда трона.
Умът ѝ се затруднява да определи колко голям е този трон: понякога изглежда висок само петнайсет или двайсет стъпки, после залата се мести и изкривява, огъва се в периферното ѝ зрение, а тронът вече се издига на стотици стъпки, дори на мили — великански, страшен, надвиснал като буреносен облак. Но каквито и да са размерите му, остава същият: яркочервен пищен стол от слети зъби и бивни, които стърчат под смущаващи ъгли. Широки дъги от рога се проточват от задната страна на трона и образуват около него подобие на гръден кош. Малагеш си представя как Воортя заема мястото си на тази ужасяваща седалка, как застиналото лице гледа безмълвно от тази клетка като студено тъмно сърце.
Трепери. Забелязва нещо пред трона — обувки. Обикновени женски обувки. Твърде старомодни, малки и кафяви, с нисък ток. Навяват мисълта, че притежателката им ги е изтръскала нехайно от краката си, когато се е настанявала на трона.
„Що за щуротия?“
Оглежда залата. Вратата в отсрещната стена е прекалено голяма за човек — четворно по-висока е и от най-грамадния мъж. Затова пък е малка за Божеството, което е зърнала при канарите — но пък Божествата не биха ли могли да променят размерите си по желание? Всъщност не биха ли могли да правят всичко, което им хрумне?
Взира се в пода. Кървавата следа минава през тронната зала и през великанската врата продължава към другите помещения.
Умува дълго, вторачена в червените петънца. След това се промъква внимателно между колоните и през вратата с вдигната за стрелба пушка. Следата от кървави капки завива зад ъгъла и се проточва по коридора.
Чува нечий глас, по-скоро мърморене. Звучи като ругатни. Долавя и тихо тракане като от броня.
Прокрадва се покрай стената и се подава съвсем бавно през вратата, цели се в незнайно какво зад нея.
Казва си, че това може и да е безкрайно тъпо хрумване. Знае добре само едно за Божествата — че трябва да стои настрана от тях, колкото се може по-далече. Ако тази жена (стига да е жена) обитава тронната зала на Воортя или личните ѝ покои, или има нещо принадлежало лично на това Божество, единственото логично решение е да се махне.
Но не се маха. Нещо се движи по коридора. В такова положение Малагеш плюе на всякакви правила и опира пръст в спусъка.
Наблюдава с присвити очи.
И вижда жена — или поне нещо като жена. Първото, което се набива на очи, е раната и липсата на оръжие. Притиска с ръка лявото си рамо. Кръв се процежда между пръстите ѝ. А след това Малагеш забелязва, че е облечена като… ами като Воортя: носи церемониалната броня, която е видяла преди броени дни на канарите край Форт Тинадеши, цялата в страшни изображения на завоевания и жертви. Тази броня обаче е стотина пъти по-малка и май в левия нараменник има дупка от куршум.
Жената е с гръб към Малагеш и тя не може да види лицето ѝ. От другата ѝ страна има висок прозорец, през който прониква лунната светлина и затруднява още повече Малагеш да различи нещо. Не се съмнява обаче, че косата ѝ е тъмна също като кожата.