Върховният повелител

— След вас – каза Лечителят.

Акарин обърна коня си към пътя, следван от Сония. Дориен беше последен. Придвижваха се един след друг, което правеше разговорите насаме невъзможни. През целия път през гората тя усещаше погледа на Дориен в гърба си.

Когато стигнаха до пътя, Сония дръпна поводите на коня си и се изравни с Дориен. Погледна го и изведнъж разбра, че не знае как да започне разговора. Малко бе нужно, за да го разгневи още повече.

Тя си спомни за прекараните с него дни в Гилдията. Струваше й се толкова отдавна. Нима все още се надяваше, че приятелството им ще прерасне в нещо повече? Макар Сония да не му беше давала никакви обещания, тя се почувства виновна. Сърцето й принадлежеше на Акарин. Тя никога нямаше да изпита толкова силни чувства към Дориен.

— Когато Ротан ми го каза, не можах да повярвам – промърмори Дориен.

Сония се обърна рязко към него, изненадана, че той пръв е нарушил мълчанието. Той гледаше Акарин.

— И все още не мога да повярвам. – Веждите му се сбръчиха. – Когато ми каза какви са причините на Акарин, за да му отнеме наставничеството над теб, аз разбрах защо така се отдръпна от мен. Помислила си, че ще разбера колко си нещастна и ще започна да задавам въпроси. – Той я погледна. – Така беше, нали?

Тя кимна.

— Какво се случи? Как успя да те откъсне от нас?

Тя усети как я жегва вина.

— Преди... около два месеца Акарин ме помоли да отида с него в града. Не исках да ходя, но си помислих, че мога да науча нещо, което Гилдията да използва срещу него. Той ме отведе да видя един мъж – сачаканец – и ме научи как да прочета съзнанието му. Онова, което видях, беше чистата истина.

— Сигурна ли си? Ако човек вярва в нещо...

— Не съм глупачка, Дориен. – Тя издържа погледа му. – Спомените на този човек не можеха да са подправени.

Той се намръщи.

— Продължавай.

— Така научих за ичаните и за техния водач, който иска доказателство, че Гилдията е достатъчно слаба, за да събере достатъчно съюзници и да я нападне. Не можех просто да стоя встрани и да оставя Акарин да върши всичко сам. Помолих го – всъщност настоях – да ми позволи да му помогна.

— Но... черна магия, Сония. Как можа да я овладееш?

— Не беше лесен избор. Знаех, че е ужасна отговорност и голям риск. Но ако ичаните ни нападнеха, Гилдията щеше да бъде унищожена. И аз сигурно така или иначе щях да загина.

Дориен набръчи нос, сякаш бе подушил нещо гнило.

— Но това е зло.

Тя поклати глава.

— Ранната Гилдия не е мислила така. И аз не съм съвсем сигурна. От друга страна, не ми се иска отново да започнат да я овладяват. Не мога да си представя Фергън или Регин да притежават такава сила... – тя потрепери. – Идеята не е добра.