Върховният повелител

Сония с облекчение забеляза, че това е огън. Беше се уплашила, че са се натъкнали на втори ичани. Рико стигна до огъня и седна до млада жена.

Акарин и Сония се приближиха, криейки се в сенките.

Огънят осветяваше стръмните каменни стени от двете страни на пътя.

— Не можем да се промъкнем покрай тях, без да ни забележат – каза Акарин. – Готова ли си за тичане?

Сония кимна.

— По-готова не мога да бъда.

Но Акарин не помръдна от мястото си. Тя го погледна и видя, че се мръщи.

— Какво има?

— Трябва да се възползвам от възможността да отнема робите на Парика. По-късно той ще ги използва срещу нас.

Сония осъзна какво възнамерява да направи той и усети как кръвта й се смразява.

— Но нямаме време...

— Тогава по-добре да побързаме.

Той пусна ръката й и тръгна напред. Тя преглътна възражението си. В убиването на робите имаше смисъл, тъй като силата им можеше да бъде използвана за убиването на киралийци. Въпреки това й се струваше жестоко да се убиват хора, които през целия си живот са били жертви. Те не бяха станали инструменти на ичаните по свой избор.

Жената първа забеляза Акарин. Тя скочи на крака и излетя назад, блъсната от невидим удар. Падна на земята и остана да лежи неподвижна.

Рико тичаше по пътя. Акарин побягна, следван от Сония. Някъде зад тях Парика сигурно бе видял атаката през кръвния пръстен на слугата си. Девойката се спря само за да погледне жената. Очите й се взираха безжизнено в небето.

„Поне стана бързо” – помисли си Сония.

Над главата на Акарин грейна светлина и той ускори крачка. Пътят отново зави, но този път пое надолу. Сония не виждаше сянката на роба, който тичаше пред тях. Въпреки всичко тя се надяваше, че мъжът няма да се появи. Акарин не можеше да убие човек, когото не вижда.

Изведнъж някъде отпред се разнесе писък. Акарин се ослуша, след което затича още по-бързо. Откъсна се с лекота пред Сония и стигна скалния ръб няколко крачки преди нея. Когато го настигна, тя забеляза, че пътят пред тях прави остър завой. Стените на Прохода продължаваха напред, а той преминаваше покрай стръмната стена на планината. Акарин стоеше на ръба и гледаше в пропастта. Сония застана до него и погледна надолу, но видя само тъмнина.

— Падна ли?

— Така мисля – рече задъхано той. После погледна към пътя. Той криволичеше покрай планината и после се изгубваше от погледа им.

— Нямаше къде... да се скрие. Не беше... чак толкова напред. – После погледна през рамо и лицето му помрачня. – Не трябва... да спираме. Ако Парика идва... ще ни види.

Двамата се затичаха по пътя. Зад следващия завой отново се разкри дълъг незащитен участък. По гърба й полазиха тръпки и тя едва се сдържа да не се обърне.

Пътят продължаваше под наклон. Страхът отстъпи място на ужасна умора. Сония се освежи с лечителска енергия.

„Сега вече можем да спрем – не спираше да си мисли тя. – Парика няма да ни последва в Киралия, нали?”.

Но Акарин продължаваше да тича.