Върховният повелител

— Бъди колкото се може по-тиха – прошепна Акарин в ухото й. – Опри едната си ръка върху стената. Ако искаш да кажеш нещо, хвани ръката ми, за да можем да общуваме мисловно, без магьосникът-ичани да ни чуе.

Сега, когато бяха напуснали закътаността на клисурата, край тях се вихреше упорит вятър. Акарин водеше със стабилна крачка. Сония опря ръка върху скалата и се опита да не изостава. От време на време изпод краката им се търкулваха камъни, но вятърът отнасяше звука от падането им надалеч.

След доста продължителен преход Сония различи втора стена на около стотина крачки вляво. Изненада се, че може да я види, и погледна нагоре. Върховете леко сияеха, окъпани в лунната светлина, която се процеждаше през облаците.

Клисурата бе свършила и пътят продължаваше в тясна долина. Сония настигна Акарин и двамата тръгнаха рамо до рамо. Часовете минаваха, лявата стена се приближаваше все повече, но изведнъж отново изчезна. По-късно се появи пак, но пък дясната стена се изгуби от погледите им. Луната се издигна високо над главите им и постепенно започна да се снижава към върховете.

Доста след това пътят започна да криволичи, следвайки извивките на един каменист склон. Колкото по-високо се изкачваха, толкова по-стръмен ставаше склонът, докато накрая се озоваха между скална стена от едната страна и пропаст от другата. Въпреки това не спираха да вървят.

Изведнъж пред тях се разнесе слаб шум и Акарин спря.

Звукът се чу отново.

Кихане.

Двамата пропълзяха до следващия завой. Акарин се протегна ръка и стисна нейната.

— Това сигурно е Рико – чу тя гласа му в главата си.

На слабата лунна светлина Сония различи тъмната фигура на мъж, седнал на камък край пътя. Чуваше се как зъбите му тракат. Той потърка ръце и нещо проблесна на пръста му. „Кръвен камък” – досети се тя.

— Парика сигурно му е взел връхната дреха, за да не заспива – съобщи Акарин.

— Това усложнява нещата – отвърна Сония. – Как ще успеем да се промъкнем покрай слугата и господаря му? Можем ли да излъжем и двамата?

— И да, и не. Слугата ще бъде нашата примамка. Готова ли си?

— Да.

Не й беше лесно да излезе от завоя, знаейки, че мъжът може да ги види. Първоначално Рико бе твърде вглъбен в собственото си нещастие, за да ги забележи. После вдигна глава, скочи на крака и побягна.

Акарин спря, изруга на висок глас и бутна Сония назад.

— Роб! – извика той достатъчно силно, за да го чуе Рико. – Сигурно има някой в Прохода. Да бягаме!

Двамата хукнаха обратно по пътя. Акарин забави ход и започна да оглежда скалите от двете им страни. После накара Сония да спре. Тя почувства как земята се откъсва от краката й и двамата започнаха да се издигат във въздуха.

Скалата се носеше бързо покрай тях, после се забави и двамата навлязоха в сянката. Сония усети как краката й докосват твърда повърхност. Скалният корниз, върху който ги беше спуснал Акарин, едва побираше краката им. Тя се облегна на стената с разтуптяно сърце.