Върховният повелител

Срещна познати сини очи. Утринното слънце огряваше зелена мантия, покрита с тежко черно наметало. Сония почувства как сърцето й се изпълва с радост и облекчение.

— Дориен! – ахна тя. – Нямаш представа колко се радвам да те видя.

Но на лицето му бе изписано студено изражение. Конят потъпка на място и разтърси глава. Сония чу пръхтенето на втори наблизо. Когато погледна настрани, тя видя още четирима конници, облечени в обикновени дрехи.

Акарин се размърда и си пое дълбоко дъх.

— Какво правите тук? – попита рязко Дориен.

— Аз... ние... – Сония поклати глава. – Не знам откъде да започна, Дориен.

— Дошли сме да ви предупредим – отвърна Акарин. Тя почувства вибрацията на гласа му върху гърба си. – След няколко дни ичаните ще влязат в Киралия.

Той я хвана под мишниците и нежно й помогна да се изправи.

— Вие сте изгнаници – рече Дориен с тих глас. – Не можете да се върнете на тази земя.

Акарин повдигна вежди.

— Не можем? – попита той, като се изпъна и скръсти ръце.

— Смяташ ли да се биеш с мен? – попита Дориен и очите му проблеснаха опасно.

— Не – отвърна Акарин. – Възнамерявам да ти помогна.

Дориен присви очи.

— Нямаме нужда от помощта ти – рече рязко той. – Нуждаем се от отсъствието ти.

Сония го погледна втренчено. Не го беше виждала такъв, толкова студен и изпълнен с омраза. Звучеше като някой напълно непознат.

Глупав, разгневен непознат.

Тогава тя си спомни колко страстно се грижеше Дориен за поверените му селяни. Беше готов на всичко, за да ги защити. А ако все още изпитваше същите чувства към нея, едва ли щеше да се почувства по-добре, когато я беше намерил заспала в обятията на Акарин.

— Дориен – каза тя. – Нямаше да се върнем, ако не смятахме, че е необходимо.

Дориен я погледна и се намръщи.

— Дали трябва да се върнете или не, ще реши Гилдията. Аз получих заповед да наблюдавам пътя и да ви върна обратно, ако се опитате да влезете в Киралия – каза той. – Ако възнамерявате да останете, първо трябва да ме убиете.

Сърцето на Сония подскочи. В съзнанието й проблесна споменът за убитата робиня. Акарин едва ли...

— Няма да се наложи да те убивам – отвърна Акарин.

Очите на Дориен приличаха на две бучки лед. Той отвори уста, за да му отвърне.

— Ще се върнем обратно – бързо рече Сония. – Но поне ни позволи да ти съобщим първо новините.

Тя хвана ръката на Акарин.

— Той мисли със сърцето си. Ако му дадем време да обмисли всичко, може да прояви благоразумие.

Акарин се намръщи, но отказа да спори с нея. Тя се обърна към Дориен и установи, че той я гледа напрегнато.

— Много добре – рече най-накрая той с очевидна неохота. – Кажете ми новините си.

— Щом наблюдаваш прохода, Лорлън сигурно те е информирал за заплахата от Сачака. Вчера сутринта двамата със Сония едва не бяхме пленени от един ичани на име Парика – каза Акарин. – От разговора му с неговия роб разбрахме, че Карико и съюзниците му възнамеряват да влязат в Киралия през следващите няколко дни. Двамата със Сония смятаме да останем в Сачака, докато Гилдията не се убеди, че ичаните наистина съществуват и са заплаха за нас, но времето ви изтича. Ако Гилдията иска да се върнем и да помогнем в предстоящата битка, трябва да се намираме достатъчно близо до Имардин, за да го достигнем преди ичаните.