Сянката на планината

— Може би. Но когато се случи, ти изгуби ли волята си? Успяха ли някога да ти отнемат

волята?

Замислих се. И отново не бях сигурен накъде насочваше разговора, нито дали когато

стигнем дотам, ще ми хареса. Но на нейния голям въпрос имаше малък отговор.

— Да. Би могло да се каже. Временно.

— И на мен са ми отнемали волята. Но по-скоро бих убила, отколкото да позволя да се

случи отново. Убих онзи, който го стори, за да не го направи пак, когато съм друга другаде.

Никога няма да позволя някой отново да ми отнеме волята.

Викът на бунтовника: „Жив няма да ме хванете никога!"

— Обичам те, Карла.

Тя мълчеше, дори и дишането й беше беззвучно.

— Това плаши ли те? — попитах я след малко, загледан в движението на улицата.

— Не, разбира се. Честността е единственото, към което съм пристрастена.

Тя се отдръпна от мен, подпря се на ръце и отново се умълча.

— Забавно е да разговаряш на мотоциклет — казах след малко. — Трябва да признаеш.

— Тогава се постарай и ти да поддържаш разговора. Тук, отзад, думите ти се носят като

тръни, премятани от вятъра, Шантарам.

— Добре. Ето, на, слушай. Горе в планината говореше за Ранджит. Тогава не ти казах

много, но сега, в нашия мотоциклетен разговор, имам един въпрос. Защо Ранджит, който

трябва да оцелее още няколко месеца, не продаде всичко и не те заведе някъде много далеч?

— Той ти каза за бомбата, нали?

— На теб какво ти каза?

— Че си го посъветвал да уволни шофьора. Ти излезе прав, между другото, оня беше

негодник.

— Ранджит хвърли толкова труд да ме умолява да не ти казвам, а после се е прибрал и

ти е разказал всичко?

— Той е политик. Политиката не е лъжа — тя е изкуството да знаеш кой лъже.

— Но това все още не отговаря на въпроса ми. Защо не вземе парите и не избяга? Той е

богат.

Тя се засмя, което ме изненада, защото нямаше как да следя изражението й, а не виждах

нищо смешно в думите си.

— Не можеш да избягаш от играта, Лин — каза тя.

— Този разговор ми харесва. За какво си говорим?

— Където и да я намериш… — тя се приведе до мен и дъхът й опари врата ми, — както

и да изглежда, щом намериш играта, която те впримчва, няма къде да бягаш от нея. Права ли

съм?

— За Ранджит ли говорим, или за Карла?

— И двамата сме играчи.

— Аз не обичам игрите, ти знаеш.

— Има игри, които може би си струва да ги играеш.

— Като да станеш крал на Бомбай, а?

Усетих как в нея се надига напрежение и тя отново се отлепи от мен.

— Откъде знаеш?

— Той е амбициозен — казах. — Личи си. Има врагове.

Тя дълго не каза нищо и нямах представа за какво мисли. Разговорът на мотоциклет си

има и своите недостатъци.

— Ранджит е имитация на доброто момче сред компания от истински лоши момчета —

каза тя.

— Имитация на добро момче? Обикновено точно те развалят реномето на истинските