Сянката на планината
- Автор: Робертс Грегори Дэвид
- Год: 2017
- Язык: болгарский
- Год: Zамония
- ISBN: 9786199087701
- Переводчик: Светлана България Комогорова
- Жанр: Биографии и мемуары
Электронная книга - «Сянката на планината». Краткое содержание книги:
— А?
— Във всички нас се таят демони. Някои от тях изобщо не ни мислят злото. Те само
искат да живеят в нас. Но други искат много повече — искат да изядат душите ни, щом сме
ги приютили.
— Знаеш ли, Абдула, по въпроса за демоните с теб не сме на едно мнение.
За момент той се вгледа в мен; кехлибарените му очи отразяваха подухвани от вятъра
листа.
— Ей, всичко е наред… — подзех, но той ме прекъсна.
— Чувал съм те да казваш, че няма добри и лоши хора. Че делата са добри или лоши, а
не хората, които ги вършат.
— Кадербай го казваше — отвърнах, извръщайки очи.
— Защото го е чул от Идрис — бързо каза Абдула, а аз го погледнах. — Всяка мъдрост, казана от Кадербай, е изречена първо от Идрис. Но по този въпрос аз не съм съгласен с
Идрис, с Кадербай или с теб. Лоши хора съществуват на този свят, братко Шантарам. И в края
на краищата има само един начин да се справиш с тях.
Той запали мотора си и потегли бавно — знаеше, че ще го настигна.
Карла дойде и аз ритнах да включа двигателя. Тя се качи зад мен. Този парфюм —
канела и чист уд. За един сатенен миг косата й допря шията ми.
Двигателят забоботи. Тя се прилепи до мен с една ръка над дясното ми рамо, а с другата
под лявото. Татуираната й с думи длан лежеше върху гърдите ми.
Чух музика в душата си. У дома. Сърцето е дом, който си роден да обичаш.
Носехме се плавно по завои и хълмове, докато сянката на планината, която ни събра, чезнеше в молитвено протегнатите ръце на дърветата. От време на време натисках силно
спирачките по тъмния път, за да не се блъсна в някой паднал клон. Тя нежно се притискаше
към мен и ме прегръщаше. Не знаех къде свършва нейното тяло и къде започва моето. Не
исках да знам.
Увеличих скоростта, за да изкача стръмнината на следващия хълм. Тя се стегна и
притисна ръце към мен. И точно когато се намирахме над последния дървесен купол, точно в
този момент дланите и пръстите й се плъзнаха по ребрата ми, намериха сърцето и се впиха в
мен.
Когато стигнахме главния път, аз неуверено се влях в стремглавия трафик — любовта ме
бе направила непохватен. Блудният вятър целуваше косите й, увити около шията ми, а тя се
бе прилепила като морска звезда към мен с ръка на гърдите ми и ние пътувахме към дома
под проблясъците на светлини на желанието, извиращи и гаснещи по билбордовете край
магистралата, виеща се като опашка на скат.
ТРИЙСЕТА ГЛАВА
— БЕШЕ ДЪЛГО СБОГУВАНЕ — каза Карла, докато гледаше как Абдула се отдалечава
от широката улица пред хотел „Махеш".
— Беше дълго пътуване — казах аз.
— Да, но Абдула разчувстван не се вижда всеки ден.
— Какво да ти кажа?…
— Например какво премълчаваш пред мен.
„С парите на Халед ще купим много оръжие" — ми бе прошепнал Абдула, докато се
сбогувахме. Не беше особено прочувствена реплика.
— Сложно е — казах.
— Пак премълчаваш.
Тя все още седеше на мотоциклета зад мен. В една ръка държеше чантата си, която
Абдула бе докарал със своя мотор. Другата лежеше върху бедрото ми. Като никога се радвах, че съм в ръцете на някого.
— Знаеш ли, това ми харесва — казах.
— И пак не ми казваш.
— Но на мен наистина ми харесва. — Кое?
— Да седя тук на мотора и да си говоря с теб.
— Ние не говорим.
— Мисля, че говорим, по принцип.
— Като не ми казваш нещо, няма как да мине за разговор — нито по принцип, нито
иначе.
— Тогава може би водим разговор наопаки.
— Е, това вече е крачка напред.
Последва кратка пауза. Край нас беше чисто и ведро. Бурята бе отминала и свежият
мусонен вятър разхлаждаше крайбрежието зад нас.
— Знаеш ли, да си призная, наистина ми е адски приятно да си говоря с теб така.
— Щом ще си признаваш, трябва ли и моторът да участва в разговора?
Загасих двигателя.
— Е, какво ти харесва толкова? — попита тя. — Че седим толкова близо един до друг
или че не виждам лицето ти?
— Това, че аз не виждам лицето ти! И… че седим толкова близо един до друг.
— Така си и знаех. Ей, я чакай малко! Лицето ми е проблем?
— Всъщност очите ти — казах, загледан в хората, колите и конските каручки, които се
движеха насам-натам пред хотела.
— Очите ми значи?
Усещах гласа й навсякъде, където нейното тяло допираше моето.