Михримах - дъщерята на наложницата [Великолепният век - 2]

Всичко стана не така лесно, както го каза Михримах. Първо трябваше да се убеди Ипекчи Али. На Есма това й изглеждаше най-лесната част от цялата работа, но каквото очакваше, не се получи.

– Накрая ще има въже, моя Есма! – заяви той с мрачно лице.

– Знам.

– Ами като знаеш, защо си се хванала? Достатъчно е да стигне до ушите на майка й.

– Не мога да й го причиня. Ще я видиш, толкова е безпомощна!

Али се засмя под мустак:

– Тя е дъщерята на Сюлейман, Есма! На този свят има само една жена, по-силна от нея, и тя е майка й!

– В момента не е така. Силната съм аз, Али. Тя уж ти заповядва, пък в гласа й прозвучава такава молба, че направо да ти скъса сърцето.

– Това ли е всичко?

– Чувствам се задължена към нея.

Този път Али избухна в смях.

– Задължена ли? Какви ги говориш, Есма! От бебе я дундуркаш. Лишиха те от възможността да изживееш собственото си детство. Кой на кого е задължен?

Есма усети, че ако продължават така, спорът им ще продължи до безкрайност. А не разполагаха с никакво време. Нито господарката и, нито пък тя. И набързо отсече:

– Това трябва да стане, Али! Ако не го направиш ти, ще потърся друг начин. Ще отида в Корпуса на морските пехотинци и ще помоля първия срещнат моряк да доведе при мен Исмаил.

Момичето начаса съжали, че го каза. Прониза я ледена тръпка. Този спор можеше да отблъсне Али от нея. Кой знае сега колко се е ядосал. Никак не беше добре да му казва, че ще го поиска от друг човек. Не се осмели да погледне любимия си в очите.

– Първият срещнат моряк, така ли?

Гласът на Али беше приглушен, но сред този тесен дюкян, където си шушукаха, изплющя като камшик.

– Да! – измънка отчаяно Есма. – Това трябва да стане на всяка цена. Иначе...

– Иначе... – прошепна той. – Погледни ме в очите, Есма. Иначе какво?

Тя вдигна глава. Хвърли към черните очи на Али бегъл унесен поглед и прошепна отново с наведена глава:

– Иначе ще дадат моята красива принцеса на един куц, въшлив старец.

Али помърмори още малко.

– Какво? – изсмя се той. – Ако намерим Исмаил и уредим да си поприказват с принцесата зад оня използван за клозет шадраван, султан Сюлейман и Хюрем султан ще се откажат да дадат дъщеря си на въшливия паша, така ли?

– Не знам! – понечи да си тръгне Есма.

Всъщност знаеше. Глупаво беше дори да си въобрази, че може да има такава вероятност. Отчаяна и безпомощна беше до степен на оглупяване и самата Михримах.

– Тръгвам си! – пристъпи Есма. – Тя каза „Али“ и ето ме, дойдох. Сигурни бяхме, че щом сме казали нещо, думата ни надве няма да сцепиш, а какво да се прави, излъгали сме се.