Тайната на забранената книга [bg]

Заради мъглата се загубих.

Щях да съм си добре, ако беше слънчев ден. Но мъглата беше начин дори най-познатият пейзаж да се преобрази в нещо чуждо и злокобно, а мястото вече беше толкова чуждо за мен, че бързо доби и злокобни характеристики.

В един момент мислех, че съм се отправила право към „Кларин“, порейки напред пряка след пряка, без наистина да обръщам много внимание къде се намирам, в следващия бях в стопяваща се тълпа на улица, която не бях виждала преди, и внезапно се оказа, че на зловещо тихата и изпълнена с мъгла уличка сме останали само трима. Нямах представа колко далеч бях отишла. Умът ми беше зает с други неща. Може би бях изминала километри.

Хрумна ми наистина умна идея. Или поне така мислех. Щях да последвам един от другите пешеходци и със сигурност щях да се озова обратно в основната част на града.

Закопчах якето си, за да се предпазя от ситния дъжд и избрах по-близкия от двамата — жена на около петдесет с бежов дъждобран и син шал. Трябваше да вървя близо, защото мъглата беше много гъста.

След две преки тя стискаше чантата си здраво под мишница и ме стрелкаше с нервни погледи през рамо. Отне ми няколко минути, за да разбера от какво се плашеше — от мен. Накрая си спомних какво бях чела в пътеводителя за престъпленията в центъра на града. Невинно изглеждащи младежи от двата пола бяха отговорни за повечето.

Опитах се да я успокоя.

— Изгубих се — извиках. — Просто се опитвам да се върна в хотела си. Моля ви, ще ми помогнете ли?

— Спри да ме преследваш! Стой настрана! — извика тя, забързвайки крачка с развени поли на дъждобрана.

— Добре — спрях, където бях. Последното нещо, което исках, беше да я прогоня. Другият пешеходец беше изчезнал и имах нужда от нея. Мъглата се сгъстяваше с всяка минута и нямах представа къде се намирам. — Вижте, съжалявам, че ви уплаших! Можете ли да ме насочите към квартала Темпъл Бар? Моля ви! Аз съм американска туристка и се загубих.

Без да се обръща или да забавя крачка дори малко, тя размаха ръка в обща посока някъде наляво, после изчезна зад ъгъла, оставяйки ме сама в мъглата.

Въздъхнах. Значи ляво.

Отидох до ъгъла, завих и закрачих с умерено темпо. Оглеждайки внимателно околността, докато вървях, забързах малко. Изглеждаше, че се отправям към разрушена индустриална част на града. Магазините с апартаменти над тях отстъпиха място на порутени, подобни на складове сгради от двете страни на улицата с разбити прозорци и увиснали врати. Тротоарът се стесни и вече беше широк само няколко стъпки, а боклуците се увеличаваха все повече с всяка крачка. Започна силно да ми се гади, предполагам от смрадта на канали. Трябва да е имало стара хартиена фабрика наблизо. Плътни остатъци от шуплив пожълтял пергамент с различни размери се търкаляха по празните улици. Тесни кални пасажи, маркирани при входовете с лющещи се боядисани стрелки, водеха към рампи, които изглеждаха така, сякаш последната доставка е била преди двайсет години.