Измамна светлина [bg]

Обслужващият персонал беше почистил и нямаше и помен от огромното празненство с барбекю и танци, което се бе състояло тук предишната вечер.

Художничката затвори очи и усети милувката на младото юнско слънце върху лицето си. Чуваше песента на птиците, а река Бела Бела бълбукаше някъде отвъд оградата на двора. С тези звуци се смесваше и тихото бръмчене на земните пчели, които жужаха около божурите и се катереха по цветовете им. Изгубваха се вътре.

Непохватно, тромаво.

Изглеждаха комични и нелепи. Но толкова много неща можеха да се определят по същия начин, ако човек не знаеше достатъчно за тях.

Клара Мороу държеше топлата керамична чаша между дланите си и вдъхваше аромата на кафето и мириса на прясно окосена трева. На люляците и божурите, на свежите уханни рози.

Това бе селото, което в детството на Клара живееше под завивките. Криеше се зад тънката дървена врата на стаята й, зад която родителите й се караха. Братята й я пренебрегваха. Телефонът звънеше, но никога не търсеха нея. Хората плъзваха поглед по малкото момиче, подминаваха го или се взираха през него. Към някое друго момиче. По-хубаво. По-интересно.

Нахълтваха в спалнята й, сякаш Клара бе невидима, и я прекъсваха, преди да се доизкаже.

Но когато затвореше очи и се завиеше през глава, тя си представяше красивото селце в долината, гората край него, цветята и милите хора.

Там непохватността не бе порок.

Откакто се помнеше, художничката копнееше за едно-единствено нещо. Искаше го много повече, отколкото желаеше самостоятелна изложба. Не беше богатство, власт, нито дори любов.

Клара Мороу искаше да намери мястото си под слънцето. Кътче, където да я приемат безусловно. Сега, на прага на петдесетгодишнината си, го бе открила.

Грешка ли бе самостоятелната й изложба? Дали се бе изолирала от обкръжението си заради нея?

Докато художничката седеше в градината, умът й се изпълни със спомени от предишната вечер. Приятели, други художници, Оливие, който току я поглеждаше и кимваше успокоително. Колко бе развълнувана, когато се запозна с Андре Кастонге и с много други. Щастливото изражение на уредничката от музея. Барбекюто в двора на къщата им. Храната, питиетата и фойерверките. Музикантите и танците. Смехът.

Облекчението.

Но сега, на ярката дневна светлина, безпокойството се бе завърнало. Не като буря, както го усещаше, когато бе най-зле, а като лека мъгла, притъпила блясъка на слънчевите лъчи.

Досещаше се за причината.

Питър и Оливие бяха отишли за днешните вестници. Щяха да донесат думите, които цял живот бе чакала да прочете. Рецензиите на критиците за картините й.

Блестящи. Революционни. Шедьоври.

Скучни. Неоригинални. Предсказуеми.

Какви ли щяха да са отзивите?

Клара седеше, отпиваше от кафето и се опитваше да не мисли за това. Да не обръща внимание на сенките, които се удължаваха и пълзяха към нея, докато минутите отлитаха.