Измамна светлина [bg]

Но то се изливаше в творенията й. По някакъв непонятен за Бовоар начин Рут Зардо бе спечелила наградата на генерал-губернатора за поезия. Поезия, която той самият не проумяваше. За щастие, общуването с Рут на живо бе много по-лесно за разгадаване.

— Защо си дошъл? — попита старицата и впери изпитателен поглед в него.

— А ти? Не ми казвай, че си била целия този път от Трите бора, за да подкрепиш Клара.

Рут го изгледа, сякаш бе изгубил разсъдъка си:

— Разбира се, че не. Тук съм заради същото, което е довело и всички останали. Безплатното ядене и пиене. Но вече се наситих. Ще идваш ли на празненството в Трите бора довечера?

— Поканени сме, но по-скоро не.

Поетесата кимна.

— Хубаво. Ще остане повече за мен. Чух, че се развеждаш. Сигурно ти е изневерила. Очакваше се.

— Вещица — промърмори Бовоар.

— Идиот — върна му Рут.

Инспекторът вече се взираше в друга посока и поетесата проследи погледа му до младата жена в другия край на помещението.

— Можеш да си намериш и по-хубава — отбеляза, хванала Жан Ги над лакътя, и усети как той се напряга. Събеседникът й мълчеше. Рут се вгледа в него проницателно, а после пак погледна към жената, която Бовоар наблюдаваше.

Близо трийсетгодишна, нито дебела, нито слаба. Нито красива, нито твърде грозна. Нито висока, нито пък ниска.

Щеше да изглежда съвсем невзрачна и незабележима, ако не беше едно нещо.

Младата жена излъчваше благополучие.

Към нея се приближи по-възрастна дама, прегърна я през кръста и я целуна по бузата.