Измамна светлина [bg]

Но днес бе различен ден. Нямаше друг такъв в живота на Клара досега. Може би нямаше и да има втори. Мирна знаеше за страховете й, за нейните провали и разочарования. Клара знаеше същото за приятелката си.

Споделили бяха една на друга и мечтите си.

— Знам, че ти е трудно — изрече Мирна. Стоеше точно пред Клара и с масивното си туловище препречваше гледката към останалата част от залата, така че тълпата сякаш я нямаше и разговорът бе само между двете. Тялото й бе като съвършено зелено кълбо, което скриваше всичко от поглед и слух. Бяха сами на света.

— Исках да е идеално — прошепна Клара и се помоли мислено да не се разплаче. Докато другите момиченца мечтаеха за сватбите си, като дете художничката бе мечтала за своя самостоятелна изложба. В този музей. Точно тук. Просто не си я бе представяла по такъв начин.

— Кой казва, че не е? Какво липсва, за да е идеално?

Замисли се за момент.

— Иска ми се да не бях толкова уплашена.

— Кое е най-лошото, което може да се случи? — попита Мирна тихо.

— Хората няма да харесат картините ми, ще кажат, че нямам талант и творчеството ми е абсурдно. Ще ми се подиграят. Уредниците ще обявят, че са допуснали ужасна грешка. Изложбата ще е пълен провал, а аз ще стана за смях.

— Точно така — отвърна с усмивка книжарката. — Всичко това можеш да го преживееш. И какво ще правиш после?

Клара пак се замисли.

— Ще се качим в колата с Питър и ще се приберем в Трите бора.

— И?

— Ще съберем приятелите си на празненство вечерта.

— И?

— Утре сутринта ще се събудя…

Гласът на художничката постепенно утихна, докато в ума й се появяваха картини от света след апокалипсиса. Щеше да се събуди на следващия ден и скромният й живот в малкото село щеше да продължи. Отново щеше да разхожда кучето си, да сяда на терасата с питие или пред камината на бистрото с café au lait и кроасан. Приятелите й щяха да идват на гости за вечеря. Щеше да прекарва време в градината си. Да чете и да размишлява.

Да рисува.

Не можеше да се случи нищо, което да промени това.

— Поне не съм се запалила — повтори и се усмихна широко.

Мирна хвана двете й ръце и ги задържа за миг:

— Повечето хора биха убили за такъв ден. Не го оставяй да отмине, без да му се насладиш. Картините ти са шедьоври, Клара.

Художничката стисна дланите на приятелката си. През всичките години, месеци и обикновени дни, когато никой друг не я бе забелязвал и не се бе интересувал какво прави в ателието си, Мирна бе наблизо. И шепнеше в тишината:

— Картините ти са шедьоври.

Клара се бе осмелила да й повярва. И да продължи напред. Движена от мечтите си и от онзи нежен, окуражаващ глас.

Книжарката отстъпи встрани и зад нея се разкри съвсем различна зала. Пълна с хора, а не със заплашителни сенки. Хора, които се забавляваха и бяха дошли да отпразнуват първата самостоятелна изложба на Клара Мороу в Музея на съвременното изкуство.