Звънарят от Оксфорд
- Автор: Догерти Пол
- Серия: hugh corbett #10
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мариана Димитрова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Звънарят от Оксфорд». Краткое содержание книги:
Загадъчни убийства тревожат жителите на Оксфорд — обезглавени трупове на просяци са открити в горите край града, но смъртта преследва и преподавателите в колежа „Спароу Хол“. Из града се появяват тайнствени прокламации против Короната, които припомнят за бунта на Симон дьо Монфор срещу бащата на сегашния крал. Едуард е извън себе си — като че ли призракът на жестоко убития предводител на бунта е станал от гроба си, за да го преследва. Сър Хю Корбет трябва да разкрие кой стои зад прозвището „Звънаря“, с което са подписани прокламациите, чие дело са убийствата в колежа и извън него — и имат ли тези злодеяния връзка със слуховете за вещерски сборища в околностите на университетския град.
Кой има интерес да припомня отминалите дни на гражданска война? На какво се дължи неприязънта на студентите към кралския пратеник? Каква е тайната, която се крие зад стените на колежа „Спароу Хол“?
Сър Хю съзнава, че над него е надвиснала сянката на смъртта, но убийствата трябва да бъдат спрени — единствено той би могъл да разбере кой е тайнственият Звънар от Оксфорд.
Корбет спря, уви юздите около ръката си и огледа главната улица в двете посоки. Тя се беше променила — и от двете страни имаше повече къщи, така нагъсто построени, че фронтоните им се срещаха и закриваха светлината. Сбутани между тях бяха къщурките на бедняците, покрити с рогозки, слама или дъски, които дъждът беше превърнал в подгизнала маса. Пазарните сергии от двете страни на улицата бяха наново отворени след пороя и цареше оживена търговия. Тъй като го бутаха и блъскаха отвсякъде, Корбет трябваше да продължи. Зад него Ранулф вдигна ботуша си и изстена: калта и мръсотията стигаха до глезените. Той погледна със съжаление група деца, които, въпреки времето, играеха боси. Ранулф тихо изруга. Щеше му се да сподели раздразнението си с Корбет, който стоически вървеше пред него, но шумът наоколо беше оглушителен. Писарят рязко зави вляво по една мръсна уличка. Тук беше по-тихо и когато Корбет влезе в двора на кръчмата „Червената решетка“, Ранулф въздъхна от удоволствие. С радост хвърли юздите на нацупения коняр, който излезе, ругаейки под нос новодошлите, задето бяха нарушили спокойствието му.
— Нещо за ядене и пиене — промърмори Ранулф, потърквайки корема си — ще зарадва стомаха ми.
— Само малко вино — обади се Корбет. Без да обръща внимание на мрачния поглед на Ранулф, той пристъпи и влезе във влажното помещение. Застанаха до вратата и пийнаха набързо, преди да излязат отново на улицата.
— Какво правим? — Ранулф се изравни с Корбет. — Къде отиваме, господарю?
— Искам да ви покажа града — отвърна Хю. — Искам да го усетите не само със стомасите, но и с умовете си. — Той спря и повика спътниците си с ръка. — Оксфорд е цял отделен свят — обясни той. — Град, създаден от малки селца, каквито са отделните колежи. Всеки се издига на собствена земя и има собствени работилници, общежития, ковачници и конюшни.
Той посочи към улицата, където Ранулф и Малтоут зърнаха висока стена с огромна, обкована с желязо порта.
— Това е колежът „Ийгъл Хол“, а има още много като него. Всеки има свои привилегии, традиции и история. Вземат студенти от Франция, Фландрия, Испания, германските държави. Някои дори идват от страни, които са още по на изток. Колежите си съперничат, университетът мрази града, градът презира университета. Насилието се шири, ножовете са винаги готови да заиграят. Понякога може да ти се наложи да бягаш и — добави той — ако знаеш накъде да бягаш, може и да си спасиш живота.
— Но ти си писар на краля — обади се Малтоут, галейки муцуната на коня си. — Те ще се подчинят на кралските заповеди.
— Те изобщо не се впечатляват — отвърна Корбет. — Да речем, че ни нападнат сега, кой ще ни се притече на помощ? Или ще се яви като свидетел? — Той шеговито удари Ранулф по рамото. — Ходи с пусната качулка, наведена глава и ръка, колкото се може по-далеч от ножа.
Продължиха по главната улица и се отдръпнаха встрани, когато вратата на една църква се отвори и група студенти в избелели елеци, пристегнати в кръста с въжета и кожени ремъци, излезе от обедната служба. Както прошепна Ранулф, литургията очевидно не беше оказала никакво влияние над тях. Те се блъскаха и бутаха, крещяха дрезгаво, някои дори изпълняваха богохулни пародии на химните, които бяха пели допреди малко. Въпреки влагата и блъсканицата Корбет продължи да обяснява на спътниците си разположението на града. Най-накрая те се върнаха, минаха покрай пивницата „Суиндълсток“, проправяйки си ловко път покрай широката канавка на Карфакс към улица „Грейт Бедли“, която водеше към замъка.
— Защо отиваме там? — попита Малтоут. — Мислех, че ни викат в „Спароу Хол“.
— Трябва да посетим шерифа — обясни Корбет през рамо. — Сър Уолтър Бълок. — Той се усмихна. — Това също ще бъде интересно преживяване. Бълок е раздразнителен като гладно куче.
Пресякоха рова, който представляваше тясна канавка с вода, покрита с черна пяна; под подвижния мост се носеше труп на котка, подгизнал и подут. Пазач с мръсен кожен шлем се подпираше отпуснато на стената до подвижната решетка на крепостната врата. Мечът и щитът му лежаха на земята до него. Той почти не ги погледна, когато влязоха във вътрешния двор. Вътре цареше оживление — група стрелци стреляха разгорещено по мишените, дрипави деца с дървени мечове се опитваха да се защитят от една нахална гъска, жени, скупчени около кладенеца, пляскаха мокри дрехи върху страните на големи бъчви, които използваха вместо дъски за пране. Никой не обърна внимание на новодошлите, с изключение на един продавач на реликви, облечен в яркоцветни парцали, който хвалеше стоката си и в момента размахваше парче дърво.