Звънарят от Оксфорд
- Автор: Догерти Пол
- Серия: hugh corbett #10
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мариана Димитрова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Звънарят от Оксфорд». Краткое содержание книги:
Загадъчни убийства тревожат жителите на Оксфорд — обезглавени трупове на просяци са открити в горите край града, но смъртта преследва и преподавателите в колежа „Спароу Хол“. Из града се появяват тайнствени прокламации против Короната, които припомнят за бунта на Симон дьо Монфор срещу бащата на сегашния крал. Едуард е извън себе си — като че ли призракът на жестоко убития предводител на бунта е станал от гроба си, за да го преследва. Сър Хю Корбет трябва да разкрие кой стои зад прозвището „Звънаря“, с което са подписани прокламациите, чие дело са убийствата в колежа и извън него — и имат ли тези злодеяния връзка със слуховете за вещерски сборища в околностите на университетския град.
Кой има интерес да припомня отминалите дни на гражданска война? На какво се дължи неприязънта на студентите към кралския пратеник? Каква е тайната, която се крие зад стените на колежа „Спароу Хол“?
Сър Хю съзнава, че над него е надвиснала сянката на смъртта, но убийствата трябва да бъдат спрени — единствено той би могъл да разбере кой е тайнственият Звънар от Оксфорд.
— Добър ден, Хамъл!
Мъжът се обърна, отметна качулката си и се облегна на масата. Издълженото му лице беше мъртвешки бледо, с насълзени очи и олигавена уста. Горната му устна беше покрита от рехави мустаци, отрязани накриво в единия край. Той се взря в шерифа с мътните си очи.
— Това е Хамъл, лечителят на замъка.
— И отявлен пияница — прошепна Ранулф.
— Не съм пиян. — Хамъл се заклатушка към тях. — Пийнах само, за да се ободря. Това е мръсна работа. — Той издиша солидно количество бирени пари към Корбет. — Да вземеш трупа ли си дошъл?
— Той е кралски писар — обясни Бълок.
— Бог да пази! — завалено каза Хамъл. — Значи кралят иска тялото, така ли? — Той отново се приближи до трупа, все още стиснал мокрия парцал. — Този тук е мъртъв и изстинал.
— От какво е умрял? — попита Корбет, приближавайки се зад него.
— Да не съм лекар — изфъфли Хамъл.
После посочи пурпурните драскотини върху корема, гърдите и врата на мъжа; лицето му беше прежълтяло, очите изскочили, през полуотворената уста висеше подутият език.
— Отровил се е с беладона — обясни Хамъл. — Виждал съм го и друг път — при хора, които са я погълнали случайно. — Той направи знак на Корбет да се приближи към другия край на масата. — Но лицето и подутият език — той посочи обезцветената кожа — означават, че е изпил голямо количество. Лесно е да отровиш някого с беладона. Особено, ако я разбъркаш в силно вино.
— И няма други наранявания? — попита Корбет. — Или белези.
— Някакви драскотини — обясни Хамъл.
— Ами другият труп? — попита писарят.
Хамъл се обърна и отдръпна платното. Корбет примигна, Ранулф изруга, а Малтоут повърна в ъгъла. Трупът на Сенекс беше сивкавобял като корема на развалена риба, но главата, отделена от окървавения врат и поставена под една от ръцете, придаваше зловещ вид на сцената.
— Още не съм я зашил — обясни весело Хамъл. — Винаги го правя.
Сега и Бълок вдигна ръка към устата си и се обърна.
— Гледай този път да го направиш, както трябва — изсумтя той. — Миналия път беше толкова пиян, че я заши обратно!
Корбет погледна към прерязания врат и тъмната спечена кръв по него и заключи, че главата е била отсечена със силен удар на остра брадва.
— Покрий го! — нареди той.
Хамъл се подчини.
— Какво е имало в ръката му?
Лечителят посочи към края на масата. Приближил свещта към трупа, Корбет внимателно разгледа прашните камъчета, после взе месинговото копче, върху което ясно се виждаше изображението на врабче.
— Мога ли да го задържа? — попита той.
Бълок даде съгласието си. Корбет огледа ръцете на Сенекс — студените напукани пръсти и мръсните неравни нокти. Забеляза, че дланта на дясната ръка беше много по-мръсна от тази на лявата. После прегледа коленете и отбеляза колко са изцапани.
— Сигурно е бил коленичил — обясни писарят. — Убиецът е стоял над него. Замахнал е назад с брадвата и вероятно тогава копчето му е паднало. Горкият Сенекс го е напипал, точно когато брадвата му е отсякла главата. — Корбет прибра копчето в кесията си. — Хайде, шерифе, видях достатъчно.
Напуснаха помещението. Малтоут се беше овладял, макар лицето му все още да беше смъртно бледо. Върнаха се отново в двора на замъка. Сержантът, който беше посрещнал Корбет, ги чакаше.
— Имаш още посетители, сър Уолтър. Заместник-деканът на Спароу Хол мастър Трипъм и още няколко души са дошли за трупа на Пасърел. — Войникът посочи каруцата, спряна до портата.
— Къде са те?
— Поканих ги в къщичката на вратаря.
Сър Уолтър потри очи.
— Да вървим, сър Хю.
Трима души ги очакваха. Мастър Алфред Трипъм, заместник-деканът, седеше на една пейка и не си направи труда да стане, когато шерифът и Корбет влязоха в стаята. Беше висок и имаше сурово, гладко избръснато лице, под гъста сребристосива коса. Около тънките му устни се врязваха дълбоки бръчки. Беше облечен в скъпа тъмносиня роба, а върху качулката и наметката му бяха избродирани със сребърна нишка символите на положението му. Лейди Матилда Браос седеше на стола на шерифа. Беше ниска и набита, около металносивата й коса и сбръчканото лице беше надиплен плътен воал. Сива наметка скриваше тъмночервената рокля, закопчана високо на шията. Имаше блестящи очи, но под тях се виждаха тъмни сенки, а капризната извивка на устните придаваше на лицето й ехиден и арогантен вид. Ричард Норис, който ги представи, беше далеч по-млад и приятен човек — с кръгло лице, добре оформени мустаци и брада и червеникава коса, изпъстрена със сиви кичури. Ръкостискането му беше здраво и изглежда гореше от желание да се хареса.