Звънарят от Оксфорд

Докато Пасърел умираше пред олтара на „Сейнт Майкъл“, старият просяк Сенекс6 — това беше единственото име, с което го познаваха — се опитваше да избяга от смъртта, която го преследваше. Не можеше да тича много бързо; забралата рана на десния му пищял го караше да се гърчи от болка всеки път, когато стъпи на земята. Сенекс сляпо се втурна в тъмнината, напрягайки слуха си, за да дочуе дори най-слабия шум от стъпки.

— Моля те! — прошепна той.

Седна и се сви като куче, обгърнал гърдите си с ръце. Ако останеше тук, неподвижен като статуя, може би нямаше да го намерят. Сенекс си спомни заека, преследван от невестулка, който веднъж беше видял в полето. Беше се скрил неподвижно зад една туфа трева. Сенекс затвори очи: не знаеше на колко години е и се беше отказал да гадае. Животът му не беше лесен, но нищо не го беше подготвило за това. Не трябваше да идва в Оксфорд. Ако беше останал на село, където спеше в хамбарите и просеше на вратите на къщите, щеше да бъде в безопасност. Но последната зима беше сурова, затова беше пристигнал в Оксфорд, в манастира „Сейнт Осит“. Ръцете и краката му бяха покрити в петна и мехури от измръзване. Добрите братя се бяха погрижили за всички рани, с изключение на тази на пищяла, която не бяха успели да излекуват. Сенекс беше свикнал с града: с оживения шум, с нахалните наперени студенти, с преподавателите в роби, подплатени с кожа. Тук се хранеше добре: на Еньовден дори му бяха дали един шилинг, за да купи сладкиши за себе си и другарите си от „Сейнт Осит“. Сенекс отвори очи и се ослуша, взря се в мрака отзад; искаше му се да хапне парче сирене и да изпие халба бира. Потръпна като си спомни слуховете, които се носеха в „Сейнт Осит“ за другите просяци, които бяха изчезнали, а обезглавените им трупове бяха открити в самотните гори. Сега знаеше причината за това и тихичко изруга. Спомни си кратичката молитва, която беше научил преди много години, когато заедно с по-голямата си сестра Маргарет скиташе по уличките, просейки хляб.

Сенекс изскимтя. Маргарет вече я нямаше: беше умряла от треска в една канавка преди много години. Той беше покрил трупа й с клонки. Може би Маргарет щеше да му помогне от рая? Горкият стар Сенекс никога не би убил и муха. Просякът се взря в тъмнината. Бяха му казали, че това е игра. Може би щеше да спечели, за първи път в живота си? Запълзя на четири крака назад по пътя, по който беше дошъл, придържайки се близо до покритата с плесен стена. Стигна до ъгъла и се обърна. В далечината се виждаше светлинка и отново дочу онова подсвирване, тихо, но ясно, сякаш някой викаше кучето си. Сенекс внимателно се заслуша. Имаше ли някой тук? Обърна се и хукна обратно към мястото, откъдето беше дошъл, докосвайки с ръка сивата каменна стена. Трябваше да има изход. Нямаше да позволи да го приклещят като стария Брейкспиър. Сенекс спря и сложи пръст на устните си — Брейкспиър беше бивш войник и пак го бяха хванали! Той спря и подуши въздуха: усети далечен аромат на готвено — бекон и прясно печено месо. Стомахът му закъркори. Може би, ако продължеше да върви напред, щеше да се спаси? Стигна ъгъла, приведе се и хукна слепешката. Замръзна при звука от тихи стъпки зад себе си. Някой упорито го преследваше. Той стигна до стена и започна да я опипва, търсейки изход, но не успя да намери. Обърна се. Трябваше да завие надясно! Отново чу изсвирването и светлината на факлата започна да се увеличава, когато фигурата, която я носеше, приближи. Сенекс вдигна ръце.