Звънарят от Оксфорд
- Автор: Догерти Пол
- Серия: hugh corbett #10
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мариана Димитрова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Звънарят от Оксфорд». Краткое содержание книги:
Загадъчни убийства тревожат жителите на Оксфорд — обезглавени трупове на просяци са открити в горите край града, но смъртта преследва и преподавателите в колежа „Спароу Хол“. Из града се появяват тайнствени прокламации против Короната, които припомнят за бунта на Симон дьо Монфор срещу бащата на сегашния крал. Едуард е извън себе си — като че ли призракът на жестоко убития предводител на бунта е станал от гроба си, за да го преследва. Сър Хю Корбет трябва да разкрие кой стои зад прозвището „Звънаря“, с което са подписани прокламациите, чие дело са убийствата в колежа и извън него — и имат ли тези злодеяния връзка със слуховете за вещерски сборища в околностите на университетския град.
Кой има интерес да припомня отминалите дни на гражданска война? На какво се дължи неприязънта на студентите към кралския пратеник? Каква е тайната, която се крие зад стените на колежа „Спароу Хол“?
Сър Хю съзнава, че над него е надвиснала сянката на смъртта, но убийствата трябва да бъдат спрени — единствено той би могъл да разбере кой е тайнственият Звънар от Оксфорд.
— Чакахме тук — обяви той с мелодичен глас, — защото разбрахме, че скоро ще се върнеш, сър Уолтър. Но ако знаех, че имаш толкова важни посетители… — Яркосините очи на Норис примигнаха. Той облиза устни, сякаш внимателно подбираше думите си.
— Престани да угодничиш, Норис! — Лейди Матилда премести една чиния със змиорки по-далеч от себе си. — Сър Уолтър, дойдохме да приберем трупа на Пасърел. Той умря от безчестна смърт. Искаме да му направим почетно погребение.
Бълок не й отговори, а взе чинията със змиорките, облегна се на стената и започна да се храни. Той изобщо не си направи труда да погледне към Трипъм и Корбет усети, че между тях съществува вражда. Лейди Матилда хвърли лукав поглед към писаря, оценявайки стоящите зад него Ранулф и Малтоут с презрително присвиване на устните.
— Ти си кралският пратеник Корбет, така ли?
Сър Хю се поклони.
— Да, милейди.
— Чувала съм за теб, Корбет — продължи тя. — За дългия ти любопитен нос. Значи кралският копой дойде в Оксфорд да души из сметището.
— Не, милейди — бързо се намеси Ранулф. — Дойдохме в Оксфорд да заловим Звънаря, позорния предател. Ще го отведем в Лондон, за да го обесят, изкормят и разчекнат при Елмс, близо до река Тайбърн.
— Така ли, Червенокоско? — презрително прошепна лейди Матилда. — Значи ще хванеш Звънаря и ще го обесиш — тя щракна с пръсти — просто ей така?
— Не, милейди — отвърна Корбет. — Както казваш, ще се разровя из боклука и ще го измъкна, както и убиеца, отговорен за смъртта на Ашъм, Пасърел, и който хладнокръвно избива старите просяци.
— Какво значи това? — Трипъм скочи на крака. — Искаш да кажеш, че той е един и същ?
— Той е добър копой. — Сър Уолтър се усмихна и натъпка парче хляб в устата си. — Вече души из сметището.
— Лейди Матилда! Лейди Матилда! Мастър Трипъм! — Мастър Норис пристъпи напред, пляскайки с ръце. После се опомни и изтри дланите си във вълнената си туника. — Сър Хю е кралски писар — продължи той. — Срещали сме се и преди, сър. — Той се приближи. — Бях в кралската армия в Уелс.
Корбет поклати глава.
— Сър, в нея имаше мнозина, а и това беше отдавна.
— Знам, знам. Бях разузнавач.
Корбет кимна.
— Разбирам.
— А сега уелсците са в „Спароу Хол“ — намеси се Трипъм и се усмихна принудено, сякаш да се извини за обноските си преди малко. — Сър Хю, каквото и да си мислиш, ти си добре дошъл. Кралят настоя да ти окажем гостоприемство. Ричард Норис отговаря за общежитията. Той ще се постарае да получите хубави стаи и добра храна. — Трипъм уви робата около тесните си рамене. — А довечера заповядай в „Спароу Хол“, сър Хю. Готвачите ни са обучени да готвят като във Франция. Мастър Норис, ти също можеш да се присъединиш към нас. — Той изду бузи и се обърна към сър Уолтър, който още се облягаше на стената. — Сър, тук ли е трупът на Пасърел?
Шерифът продължи бавно да дъвче. После остави купата на масата, облиза пръсти и кимна на Корбет. Канеше се да изведе Трипъм от стаята, когато на вратата се почука. Младежът, който влезе, беше почти момче, черната му коса беше намазана с благовонни масла и вързана на опашка. Носеше дрехи на обикновен студент — кафяв вълнен елек и панталон в същия цвят, пъхнат в ботушите; на колана му беше окачена кама. Лицето му беше най-обикновено, като изключим очите, които бяха блестящи, наблюдателни и тревожни. Лейди Браос го повика с ръка. Той пристъпи покорно като кученце и застана зад нея. Корбет наблюдаваше с любопитство как лейди Матилда прави знаци с пръсти. Младежът кимна и й отвърна по същия начин. Лицето на дамата се смекчи, изражението й напомни на писаря любяща майка с любимото си дете.
— Това е моят придружител — гордо обяви тя. — Мастър Мот. — Усмихна се на Корбет. — Съжалявам, че бях рязка, сър, но когато мастър Мот не е с мен — очите й се плъзнаха към шерифа, — се боя за него. — Тя потупа младежа по ръката. — Той е глухоням, езикът му е отрязан. Не може да чете и пише. Сираче, намерено пред „Спароу Хол“. Той е като сина, когото не можах да имам, но винаги съм искала. — Тя се обърна и направи още няколко знака. Младият мъж й отвърна и посочи към прозореца. — Шерифе — отсече лейди Матилда, — време е да тръгваме, преди каруцата да замине без нас. Сър Хю? — Тя се изправи. — Ще ни гостувате ли тази вечер?
Корбет кимна.
— И предполагам, разпитът ще започне?
— Да, мистрес9, така е.
Дамата сграбчи ръката на мастър Мот и закуцука към вратата.
— Хайде, шерифе — раздразнено повтори тя. — И ти, и ние искаме да се махнем оттук колкото се може по-бързо.
9
Архаична форма на обръщение към омъжена или неомъжена жена. — Бел.ред.