Звънарят от Оксфорд
- Автор: Догерти Пол
- Серия: hugh corbett #10
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мариана Димитрова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Звънарят от Оксфорд». Краткое содержание книги:
Загадъчни убийства тревожат жителите на Оксфорд — обезглавени трупове на просяци са открити в горите край града, но смъртта преследва и преподавателите в колежа „Спароу Хол“. Из града се появяват тайнствени прокламации против Короната, които припомнят за бунта на Симон дьо Монфор срещу бащата на сегашния крал. Едуард е извън себе си — като че ли призракът на жестоко убития предводител на бунта е станал от гроба си, за да го преследва. Сър Хю Корбет трябва да разкрие кой стои зад прозвището „Звънаря“, с което са подписани прокламациите, чие дело са убийствата в колежа и извън него — и имат ли тези злодеяния връзка със слуховете за вещерски сборища в околностите на университетския град.
Кой има интерес да припомня отминалите дни на гражданска война? На какво се дължи неприязънта на студентите към кралския пратеник? Каква е тайната, която се крие зад стените на колежа „Спароу Хол“?
Сър Хю съзнава, че над него е надвиснала сянката на смъртта, но убийствата трябва да бъдат спрени — единствено той би могъл да разбере кой е тайнственият Звънар от Оксфорд.
— Ето го! — изкрещя той и гласът му отекна като камбана. — Убиецът на Ашъм, клетвопрестъпникът Пасърел. Убиецът Пасърел!
Останалите подеха вика, буци кал и тор полетяха към прозореца. Тухла разби стъклото. Пасърел изстена и се уви в наметката си. Подскочи, когато вратата рязко се отвори. Лионард Епълстън, преподавателят по богословие, влетя в стаята. Откритото му загоряло лице беше пребледняло, устата му — изопната от страх.
— За Бога, Уилям! — Той хвана иконома за ръката. — Трябва да бягаш?
— Къде? — ръцете на Пасърел трепереха.
— Потърси убежище — отвърна Епълстън. Той хвана иконома и го задърпа. — Мини по задните стълби, по-бързо! Тръгвай!
Пасърел погледна книгите си, любимите си ръкописи. Той, ученият, беше принуден да се крие като плъх в канавка. Но нямаше избор. Епълстън вече го беше избутал от стаята и го дърпаше по коридора. На стълбището се размина с лейди Матилда Браос, на чието слабо, сприхаво лице се бе изписала уплаха; до нея беше глухонемият мастър5 Мот, който я следваше навсякъде като куче. Тя извика, но Епълстън побутна Пасърел край нея. Икономът, чийто страх му даваше криле, профуча през кухнята и килера и излезе в мръсния коридор. Крастава котка отскочи назад и направи гърбица. Пасърел изскочи навън и погледна назад. Епълстън стоеше на вратата и му правеше знаци да продължи.
— Защо трябва да бягам? — Долната устна на Пасърел потрепери. — Защо? — извика той.
Чу шум в началото на улицата и вдигна поглед. Стомахът му се сви от страх. Група студенти се беше събрала там. Надяваше се, че на слабата светлина може да не го забележат. Притисна се до стената, затвори очи и започна да се моли на Света Ана, своята покровителка.
— Ето го! — чу се глас. — Убиецът Пасърел!
Икономът побягна по улицата, но в края й спря. Накъде да тръгне? По Бокардо Лейн? Да се опита да стигне замъка? Чу шум от тропащи крака и смени посоката. Тичаше с всички сили, блъскайки по пътя си студенти, търговци, деца, които ритаха надут свински мехур. Въздъхна с облекчение, когато видя портата на църквата „Сейнт Майкъл“. Зад него виковете „Дръжте го!“ се засилваха и все повече хора се включваха в гонитбата. Мислеше, че е заблудил преследвачите си, докато буца пръст не профуча над главата му. Пасърел забърза през гробището и се хвърли в църквата. Затръшна вратата след себе си и пусна резето.
— Какво искаш? — прозвуча женски глас над него.
Потънал в пот, той се взря в мрака. Трепкащо пламъче блещукаше през един процеп в дървената преграда над вратата. Отначало си помисли, че му се е сторило, но после осъзна, че над главния вход имаше отшелническа килия. Дочу викове и удари по вратата.
— Търся убежище! — задъхано прошепна той.
— Тогава дръпни въжето от лявата си страна — нареди му отшелницата. — Побързай! Църквата има странична врата и ако минат оттам, ще ти препречат пътя!
Пасърел се протегна в мрака и дръпна въжето. Над него камбаната прокънтя страховито, сякаш беше настъпил денят на Страшния съд.
— Бягай! — извика отшелницата.
Пасърел не чака да го подкани втори път. Претича през вътрешността на църквата, хлъзгайки се по гладкия каменен под. Стигна до дървената преграда между нефа и хора, тежка и здрава. Препъна се на входа и се вкопчи в олтара. Камбаната, която все още се люлееше, отново отекна. Разплакан като дете, Пасърел се сви в мрака. Вдигна очи към малкото кандило от червено стъкло, което блещукаше под дарохранителницата. Страничната врата рязко се отвори и икономът изхленчи от страх.
— Какво искаш? Какво търсиш?
Пасърел вдигна очи — на входа стоеше фигура с качулка. Чу се щракане на огниво и пламък на свещ обля помещението в светлина. Лицето на влезлия беше набръчкано и добродушно, с разрошена остра коса и тъжни очи. Пасърел въздъхна с облекчение, когато разпозна отец Винсънт, свещеникът на „Сейнт Майкъл“.
— Търся убежище — изхленчи икономът.
— За какво престъпление?
— Няма престъпление — каза Пасърел. — Невинен съм.
5
Първоначално обръщение към мъж от по-високо потекло, впоследствие обръщение към всеки мъж, преминало в по-късния си вариант „мистър“. — Бел.ред.