Звънарят от Оксфорд
- Автор: Догерти Пол
- Серия: hugh corbett #10
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мариана Димитрова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Звънарят от Оксфорд». Краткое содержание книги:
Загадъчни убийства тревожат жителите на Оксфорд — обезглавени трупове на просяци са открити в горите край града, но смъртта преследва и преподавателите в колежа „Спароу Хол“. Из града се появяват тайнствени прокламации против Короната, които припомнят за бунта на Симон дьо Монфор срещу бащата на сегашния крал. Едуард е извън себе си — като че ли призракът на жестоко убития предводител на бунта е станал от гроба си, за да го преследва. Сър Хю Корбет трябва да разкрие кой стои зад прозвището „Звънаря“, с което са подписани прокламациите, чие дело са убийствата в колежа и извън него — и имат ли тези злодеяния връзка със слуховете за вещерски сборища в околностите на университетския град.
Кой има интерес да припомня отминалите дни на гражданска война? На какво се дължи неприязънта на студентите към кралския пратеник? Каква е тайната, която се крие зад стените на колежа „Спароу Хол“?
Сър Хю съзнава, че над него е надвиснала сянката на смъртта, но убийствата трябва да бъдат спрени — единствено той би могъл да разбере кой е тайнственият Звънар от Оксфорд.
— В очите на Бога — отвърна свещеникът — всички хора са невинни. — Той запали свещта на олтара, както и две големи свещи върху масичката за дарения, близо до съда за светена вода. — Стани! Стани! — нареди свещеникът. — Тук си в безопасност!
Пасърел се подчини, мъчейки се да овладее треперещите си крака.
— Аз съм Уилям Пасърел — обяви той. — Иконом на „Спароу Хол“. Обвиниха ме в убийството на архиваря Робърт Ашъм.
— А! — Свещеникът се доближи. Вдигна ръка, около която беше увита блестяща черна броеница. — Чух за смъртта на Ашъм и за тази на декана сър Джон Копсейл. И двамата бяха добри хора.
— Никой човек не е добър! — изкрещя отшелницата от задната част на църквата.
— Тихо, Магдалена! — отвърна свещеникът. — Сър Джон Копсейл беше щедър към нашата църква. Чух за смъртта на Ашъм и делата на Звънаря.
Гласът на свещеника, както всеки друг звук, отекваше в църквата — не беше чудно, че отшелницата го чува.
— Звънарят беше тук! — извика Магдалена. — Забоде прокламацията си на църковната врата. Промъкваше се като мишка, въртеше очи, стиснал устни. Хитър, същински таласъм!
— Тихо! Тихо! — Свещеникът сложи ръка на рамото на Пасърел. — Преследвачите си тръгнаха. Чух камбаната и слязох. Повечето бяха побойници. — После добави. — Наперени хлапаци. Така е — празните съдове дрънчат най-силно. — Свещеникът се усмихна. — Заповядах им да напуснат Божия дом. Нямат право да те нападнат тук, но наблюдават портата и гробището. Ако излезеш, ще те убият. — Свещеникът се изправи с разширени очи. — Така се случи с последния човек, който потърси убежище тук. Дойде и си тръгна тайно. Хванали го близо до „Хог Лейн“ и му отрязали главата.
Пасърел изхленчи от страх.
— Но тук си в безопасност — успокоително добави свещеника. — Ела. — Той хвана Пасърел за ръката и го поведе към една ниша в стената. — Тук ще бъдеш в безопасност. Ще ти донеса възглавница, одеяла, вино, хляб и сирене. Можеш да останеш тук четиридесет дни. — Той видя, че Пасърел притиска стомаха си. — Ако трябва да се облекчиш, излез през страничната врата. До един от гробовете има канал. Но внимавай. — Той се усмихна. — Не ходи надалеч и не носи светлина със себе си.
Пасърел седна в нишата. Свещеникът безшумно се отдалечи. Върна се малко по-късно с пукната калаена чаша, кана разредено вино и поднос с хляб, парчета осолен бекон, сирене и две доста твърди пшеничени хлебчета. Икономът започна лакомо да се храни, слушайки бърборенето на свещеника, който се върна с куп одеяла, вмирисани на конска пикня.
— Ето! — Отец Винсънт отстъпи, за да се полюбува на произведението. — Пази светилището чисто. — Той посочи към червеното кандило. — Бог те вижда и светата Църква бди над теб. Ще те изповядам преди утринната служба. Проповедта е много хубава, за опасността от богатството.
— Каква е ползата — прокънтя в църквата гласът на Магдалена — да спечелиш целия свят, но да изгубиш душата си?
— Да, да. — Свещеникът започна да гаси свещите. — Ще ти оставя една запалена. — Той посегна и стисна ръката на Пасърел. — Лека нощ, братко.
Отец Винсънт изчезна зад преградата. Пасърел чу страничната врата да се затваря и се облегна назад с въздишка. Чудеше се какво да прави. Сигурно мастър Алфред Трипъм, заместник-декан на „Спароу Хол“ щеше да му помогне? Щеше да помоли шерифа за подкрепа. Пасърел прехапа устни. Въпреки това с живота му беше свършено. Чувстваше се щастлив в „Спароу Хол“ сред книгите и ръкописите си, и докато правеше сметки в малкия си кабинет. Сега всичко това беше изгубено. Какво щеше да стане с бедния Пасърел? Ако тази нелепа история продължеше, той щеше да има един-единствен избор: да се предаде на приставите или да напусне Оксфорд, да стигне до най-близкото пристанище и да се качи на някой кораб за чужбина. Пасърел протегна изтръпналите си крака и мрачно реши, че ще умре от изтощение, преди да стигне до градските порти. Ами навън? Студентите щяха да го чакат.
— Коленичи и се моли на Бога! — прокънтя из църквата гласът на Магдалена. — Моли се да те подложи на изпитание!
— Млъкни! — прошепна Пасърел.
Скри лице в ръцете си и се опита да разнищи загадъчните и трагични събития, които го бяха въвлекли във вихъра си. Спомни си как намериха Копсейл мъртъв в леглото му. Деканът имаше слабо сърце — в съня си ли беше умрял? Ами Ашъм? Пасърел си спомни как отвориха вратата на библиотеката и откриха архиваря да лежи там; кръвта, просмукала се в робата му, приличаше на петно от вино, стрелата стърчеше от гърдите му. Но капаците на прозореца бяха пуснати, а вратата залостена. Защо беше убит Ашъм? Какво означаваха измърморените от него думи „мили малки врабчета“ или нещо подобно? Какво се беше надявал да намери в писанията на привържениците на Монфор, куп драсканици, писани преди десетилетия? А какво да кажем за убеждението на Ашъм, че някой в „Спароу Хол“ иска да унищожи делото на създателя му, Хенри Браос?