Първите събрани истории за Бочълайн и Корбал Броуч
- Автор: Эриксон Стивен
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: ИК „Бард“ ООД
- ISBN: 978-954-655-364-5
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Първите събрани истории за Бочълайн и Корбал Броуч». Краткое содержание книги:
Мигът приключи с внезапното рухване на коня във впряга, последвано от тежкото изплющяване на тетиви. Гулд потръпна, щом шестте метални остриета се забиха в плътта на коня.
„Проклятие, пръстите ги сърбяха.“ Обърна се и изгледа кисело хората си.
Стул Офан използва мига, за да оправи дрехата си. После каза, без да вдига глава:
— Убиецът е чужденец, сержант. Никой в Печалния Молл не е от такова високо ниво на некромантия, включително и аз.
Гулд благодари с късо кимване.
— Ще докладвам на краля, че сте стеснили списъка си на заподозрени, сержант — каза магьосникът. — И ще добавя личното си мнение, че ако оставим настрана намесата, сте близо до плячката си.
— Дано да си прав — отвърна Гулд с искрено съмнение, което явно изненада Стул Офан.
Гулд изчака магът да си тръгне, след което привика един от бойците си и го придърпа настрана. Огледа мълчаливо лицето му.
— Вестителят на Смърт е прекосил пътя ти, а?
— Сър?
— Видях как реагира на думите на Вайс. Разбира се, той имаше предвид нещо друго, след като го претендира от двайсет години. Но какво чу ти в думите му?
— Суеверие, сержант. Един пиян старец тази вечер, долу в пристанищния квартал — сам се нарече така, това е. Нищо не беше всъщност…
— Какво правеше този старец?
— Четеше една обява на Рибарския площад. Още е там, пазена с магия, както чух.
— Нищо особено в нея значи.
— Както боговете отредят, сър.
Гулд присви очи, после изсумтя:
— Добре. Щом докладвам на краля, ще идем да я видим тази обява.
— Да, сър.
В този момент се върна кучкарят с кучетата си и докладва:
— Пълна каша. Според дърпането им хванаха дирята на жена или на мъж, или на жена и мъж, или на нещо друго. Имаше и нещо като сол и смазка за меч, така поне подскачаха кучетата.
Гулд огледа шестте кучета — бяха увесили глави и изплезили езици.
— Тия дири. Докъде водеха?
— Изтървахме ги долу при кейовете — имаше миди и риба, с които да се оправим, нали? Или дирите бяха омагьосани. Дечицата ми тука скочиха всички на един чувал гнила риба… Необичайно за тях, ама много.
— Ако съдя по миризмата, не само те са скочили на чувала вмирисана риба.
Кучкарят се намръщи.
— Помислихме, че може да е по-добре да скрием нашата миризма, сър.
Гулд се доближи до мъжа, потръпна и бързо отстъпи назад. „Гуглата да ме вземе, наистина не само кучетата са се отъркаляли в рибата!“ Зяпна кучкаря.
Мъжът извърна очи, облиза устни и се прозя.
Гласът на Събли отекна към кухнята:
— Гълъби! Гнездят над главите ни, под стрехите, в улуците — защо не направи нищичко, Емансипор? А сега… сега… О, Солиел да не дава дано!
Глас, който проникваше във всяко кътче на къщата. Глас, от който нямаше къде да избяга. Поне у дома.
— Но скоро… — измърмори Емансипор.
Знаеше, че е махмурлия от многото пиене предната нощ, знаеше, че не е честен към горката си жена, знаеше всички тези неща, но не можеше да спре тъмния порой на мислите си. Замълча и огледа в калаеното огледало сбръчканото си лице, преди отново да опре бръснача до бузата си.
Хлапетата врещяха в таванската стая, чешеха се толкова силно, че можеше да чуе всяко изстъргване на мръсните им нокти по кожата. Бяха ги върнали вкъщи, и двамата с краста. Майка им беше… съкрушена. Щеше да трябва алхимик — голям разход, — но бедата беше станала. Вонящата кожна плесен, която бе проклятието за псета и долни улични гаменчета, беше нахлула в дома им, омърсила беше положението им, престижа им, подиграла се беше с гордостта им. Дори пълна купа златни монети в храма на Солиел не можеше да премахне бедствието. А за Събли причината беше ясна…
— Гълъбите, Емансипор! Искам да ги махнеш! Чу ли ме?
Беше си в съвсем добро настроение сутринта, едва скриваше изумлението си, че е намерил толкова бързо работа, и още по-лошо успяваше да прикрие алчния блясък в очите си, когато ѝ обясни финансовите уговорки, които бе направил. А за награда за всичко това сега се канеше да му тикне метлата в ръцете и да го избута навън в калния затрупан със смет двор, за да се разправя с гълъбите. Поне да го беше оставила да поспи още час, преди да зареве от ужас при позорното връщане на децата от учителя.
Можеха да си позволят алхимик вече. Можеха дори да си позволят да се преместят по-близо до училището, в по-хубав квартал, пълен с прилични хора, липсвали досега в нещастния живот на Събли.
Каза си, че не бива да е толкова зъл — в края на краищата тя беше стояла до него през всички тези години.
„Като планина…“
И си беше имала своето минало, тъмно, мръсно и зацапано с кръв. И беше изстрадала доста, макар и не чак толкова, че да не роди двамата ревльовци през годините, докато той беше повече по морето. Емансипор свърши с бръсненето и се намръщи. Това винаги го беше глождило отвътре, особено след като нито едно от двете деца не приличаше много на него. Но той беше дал своя дял в отглеждането им, тъй че в известен смисъл беше все едно. Презрението им към него беше истинското и достатъчно убедително доказателство за бащинството му, каквато и кръв да беше замесена.