Първите събрани истории за Бочълайн и Корбал Броуч
- Автор: Эриксон Стивен
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: ИК „Бард“ ООД
- ISBN: 978-954-655-364-5
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Първите събрани истории за Бочълайн и Корбал Броуч». Краткое содержание книги:
През следващия час не се случи нищо повече. Четвъртата камбана след полунощ удари и замлъкна. Все пак Гулд не се изненада, когато скоро след това три колебливи светлини се издигнаха с паническа бързина над тъмните сгради в един близък квартал. „Дванайсетата. Няма край, всяка нощ…“ Може би Стул Офан беше прав — сигналите се вдигаха от квартала с именията, от измъченото обезкървено сърце на благородническото съсловие.
Обърна се от зъбеца, пристъпи към капака и спря, щом тежките капки дъжд на челото пронизаха костите му със суеверен мраз. След миг се съвзе. „Не е кръв. Само вода, нищо повече. Нищо повече.“ Дръпна ядосано дървената врата и бързо се шмугна надолу в тъмното.
Призраците го придружиха с вой чак до долу и този път Гулд знаеше, че смразяващите им стонове, кънтящи между каменните стени, нямат нищо общо с плашенето на крадци и авантюристи.
Час преди разсъмване Бочълайн нареди на Емансипор да му оправи леглото. От другия мъж — Корбал Броуч — нямаше и помен, което като че ли не притесняваше Бочълайн, който бе прекарал цялата нощ в драскане на магически знаци и символи върху каменната плоча. Часове и часове наред беше седял изгърбен над сивия камък. Гравираше и драскаше, мърмореше си под нос и сравняваше от половин дузина подвързани с кожа книги — всяка от които струваше годишна заплата само като хартия.
Емансипор, с тежък махмурлук и смъртно уморен, щъкаше из стаята, след като беше изхвърлил остатъците от вечерята, и подреждаше, доколкото можеше. Намери в пътния сандък на Бочълайн хубаво изработена ризница от брънки черно желязо, с дълги ръкави и дълга до коленете. Намаза я със смазка от комплекта и закърпи една стара повреда — срязани и скъсани връзки: бронята беше виждала битка, както и мъжът, който я притежаваше. И все пак, като го погледнеше човек, както Емансипор често правеше с крайчеца на окото си, беше трудно да се повярва, че Бочълайн изобщо е бил войник. Драскаше, мърмореше, примижаваше и от време на време плезеше език, докато се трудеше над плочата. Като художник или алхимик, или магьосник.
Скапано странен начин да си прекараш нощта, заключи Емансипор. Преглътна любопитството си, което все повече се смесваше с подозрение, че мъжът всъщност практикува тъмни изкуства. „Колкото по-малко знаеш, толкова по-добре, винаги го казвам.“
Приключи с ризницата и я върна на мястото ѝ. Докато наместваше подплатените отвътре рамене на тежката окачалка, забеляза дълга плоска кутия, поставена под окачалките за дрехи. Имаше резе, но иначе беше незаключена. Той я извади, като изпъшка от тежестта ѝ, и я постави на свободното легло. Хвърли поглед към Бочълайн да се увери, че господарят не му обръща внимание, след което дръпна резето на капака и го вдигна. Вътре имаше разглобен арбалет, дванайсет железни стрели и две метални плетени ръкавици, отворени на дланта и върховете на пръстите.
Умът му бързо го отнесе към младостта му на бойното поле, което щеше да се помни в легендата като Скръбта на Естбанор, където опърпаното опълчение на Тефт — преди всеки град да си намери крал — беше отблъснало нашественическа армия от Корел. Сред легионите на Корел имаше войници, които носеха мелзански оръжия — всяко изработено превъзходно и по-мощно от всичко местно. Това оръжие беше такова, направено от майстор ковач изцяло от закалено желязо — може би дори прочутата д'аворианска стомана. Дори ложата беше метална.
— Дъх на Гуглата — прошепна Емансипор, докато пръстите му опипваха частите.
— Внимавай с върховете — каза Бочълайн зад гърба му. — Убиват при допир, ако се пусне кръв.
Емансипор дръпна ръката си.
— Отрова ли?
— За убиец ли ме мислиш, господин Рийзи?
Емансипор се обърна и срещна насмешливия му поглед.
— В живота си — рече Бочълайн — съм бил много неща… но отровител не е между тях. Просто е вложено във върховете.
— Вие сте заклинател?
Устните на Бочълайн се кривнаха в усмивка.
— Много хора се наричат така. Кланяш ли се на някой бог, господин Рийзи?
— Жена ми се кланя… имам предвид, моли се на няколко, господарю.
— А ти?
Емансипор сви рамене.
— Вярващите също умират, нали? Карамфиловото масло за асцендент само удвоява погребалните разходи, доколкото схващам, и толкова. Е, молил съм се трескаво веднъж — може би това ми спаси кожата, но може и да е склонността ми да се измъквам от сянката на Качулатия поне засега…