Лъвовете на Ал-Расан
- Автор: Кай Гай Гавриел
- Год: 2002
- Язык: болгарский
- Переводчик: Силвана Миланова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Лъвовете на Ал-Расан». Краткое содержание книги:
По някое време през този тих, кървав следобед под палещото слънце, горе-долу когато лешоядите започнаха да кръжат на ята над водата, някои от войниците в окървавения двор забелязаха, че лявото око на принца играе някак странно. За муардите това беше признак на слабост, достойна за презрение. Все пак той продължаваше да седи на възглавниците си. И нито веднъж не помръдна, не каза нито дума, докато траеше всичко. Седеше и гледаше как сто тридесет и девет души, дошли да изразят почитта си към него, един по един умират.
Този тик му остана за цял живот. В минути на напрежение или на радост той се появяваше — безпогрешен знак за онези, които го познаваха, че принцът е развълнуван, колкото и да се опитва да го скрие. И напомняне — защото скоро цял Ал-Расан вече знаеше тази история — за кървавия летен следобед във Фезана.
За полуострова насилието не беше нещо ново — имаше го и по време на ашаритската победа, и преди това — но този случай беше по-особен, по запомнящ се. Денят на рова. Част от наследството, оставено от Алмалик Първи, Лъва на Картада. Част от онова, което щеше да премине към сина му.
Клането още не беше свършило, когато камбаните за пети път призоваха вярващите на молитва. По това време броят на птиците над реката и рова вече не оставяше съмнение, че става нещо лошо. Няколко любопитни деца излязоха извън града и тръгнаха на север покрай стените да проверят какво е довело толкова много птици над Фезана и тъкмо те донесоха страшната вест. Във водата имало обезглавени тела. А скоро след това от къщите и улиците на Фезана отекнаха писъци.
Разбира се, тези смущаващи звуци не проникваха през стените на двореца, а лешоядите не се виждаха от красивата сводеста столова. Когато и последният от гостите влезе в тунела, Амар ибн Хайран, човекът, убил последния халиф на Ал-Расан, тръгна към двора по същия този тунел. Слънцето вече клонеше на запад, а светлината, към която се приближаваше през дългия, прохладени мрак, беше мека, мамеща, почти достойна за поема.
Глава 2
След като се окопити някак от катастрофата в самото начало на пътуването на юг, Алвар започна да гледа на това пътешествие като на най-вълнуващото в живота си. Това не беше изненадващо — той беше копнял за него цяла година, а не е задължително действителността непременно да разруши мечтите на един млад човек. Поне не веднага.
Ако беше по-малко благоразумен, може би щеше да даде воля на фантазията, която му се яви за кратко, докато се готвеха за път след сутрешния призив за молитва на петото им утро южно от река Дурик: че е умрял и по волята на Джад е попаднал в рая на воините и сега ще може да язди завинаги зад Родриго Белмонте, Капитана, сред летните равнини и степи.
Реката беше останала далеч зад гърба им, стените на Карказия също. Бяха подминали дървените укрепления на Баеза и Лобар — малки, още неукрепнали стражеви застави в таграта. Сега войската яздеше през дивата, висока, гола пустош на ничията земя, оставяйки след себе си облак прах, а слънцето сипеше жаравата си право върху тях — петдесетимата Конници на Джад, яздещи към приказните градове на ашаритите по заповед на краля на Валедо.
И младият Алвар де Пелино беше един от тези петдесет, избран само след една година служба в Естерен да придружава великия Родриго, самия Капитан, който отиваше да събира данъци в Ал-Расан. На света наистина ставаха чудеса, на които не можеше да се намери обяснение, освен ако богът на слънцето не беше чул молитвите на майка му, която беше ходила на поклонение на Острова на света Васка.
Това беше само предположение, но сега всяка сутрин на разсъмване Алвар обръщаше лице на изток и от цялото си сърце благодареше на Джад, вричайки се отново и отново в стоманата на меча, който му беше дал баща му, че ще бъде достоен за доверието на бога. И, разбира се, на Капитана.
Имаше толкова много млади конници в армията на крал Рамиро. Воини от цяло Валедо, някои с прекрасни брони и великолепни коне, други с родословие, което можеше да се проследи чак до Древните, властвали над целия полуостров, наречен от тях Еспераня, първите, научили истините от бога-слънце и построили равните прави пътища. И всеки от тези мъже беше готов да пости цяла седмица, да се откаже от жените и от виното, а някои биха се съгласили и на убийство заради възможността да бъдат войници на Капитана, да са под изпитателния поглед на хладните му сиви очи за цели три седмици. Да бъдат, та дори и само за тази задача, част от неговия отряд.