Пророчеството на сестрите
- Автор: Зинк Мишел
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мария Донева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Пророчеството на сестрите». Краткое содержание книги:
— Не трябва ли да има още страници? Тук няма нищо. След тази история няма абсолютно нищо. Но ми се струва, че трябва да има още. Да пише какво е станало после…
— И аз си мислех същото. Ето, ще ти покажа.
Джеймс приближава книгата и я поставя помежду ни така, че половината лежи върху неговия скут, а другата върху моя, и отгръща единствената страница.
— Погледни тук — и посочва там, където при подвързването двата противостоящи листа се срещат.
— Нищо не виждам.
Той измъква лупа от джоба си, подава ми я и опъва единствената страница.
— Погледни отблизо, Лия. В началото не се вижда много добре.
Фиксирам лещата на лупата над мястото, където е пръстът му, и го разглеждам милиметър по милиметър. Тогава забелязвам следите от скъсани страници, толкова чисти и безупречни, че не се забелязват с просто око. Сякаш някой е взел остър бръснач и с него е срязал страниците на книгата.
Вдигам поглед.
— Тук е имало още страници.
Той кима с глава.
— Но за какво са му притрябвали на някого страници от толкова стара книга? Ако не друго, то със сигурност е изключително ценна.
— Не знам. Виждал съм доста повредени и парцаливи издания, ала да откъснеш страници от книга като тази, е истинско кощунство.
Никога не съм виждала тези страници, но остро усещам липсата им.
— Някъде трябва да има и друго копие.
4.
Затварям книгата, оглеждам предната корица, после задната и търся някакво указание за издателя.
— Дори да е единствен екземпляр, издателят трябва да пази копие от него, нали така?
Джеймс свива устни и отвръща:
— Боя се, че нещата не са толкова прости, Лия.
— Какво говориш? Защо?
Той поглежда към книгата в ръцете ми и казва:
— Не съм… Не съм ти споменал най-странното. Свързано е с книгата.
— Искаш да кажеш, че има нещо още по-странно от самата история?
Той кима с глава.
— Много по-странно. Слушай, нали знаеш от баща си, пък и от мен, че книгите са пълни с указания? Шрифтът, мастилото, дори кожата, използвана за подвързия, ни подсказват произхода и възрастта на книгата. Всъщност човек може да открие всичко, което иска да знае за нея, ако щателно я проучи.
— И така? Какъв е произходът й?
— Тъкмо за това става въпрос. Шрифтът е много стар и, доколкото имам сведения, не е документиран досега. Кожата изобщо не е кожа, а друг материал, съвсем непознат за мен. — Той въздъхва. — Не мога да открия нито едно указание, което да ми подскаже произхода й, Лия. Няма никаква логика.
Джеймс не е свикнал с мистерии, които не може да разгадае. По лицето му виждам, че е разстроен, ала не мога да му помогна. И аз като него нямам отговори на много въпроси.
Връщам се от реката и заварвам Хенри седнал сам-самичък пред шахматната дъска в салона. Гледката ме кара да изпитам дълбока мъка — в гърлото ми засяда буца и аз се мъча да се успокоя, преди да ме е видял. Дните му ще бъдат пусти без татко, с когото играеха шах или четяха пред камината. Училището също няма да внесе разнообразие в живота му, тъй като татко се бе нагърбил с образованието на Хенри и прекарваше часове наред да го учи на неща, които далеч надхвърлят изискванията на обикновеното школо.
По същия начин татко обогатяваше и нашите познания, моите и на Алис, като ни запознаваше със световната митология и философия. Дори фактът, че посещаваме „Уиклиф“ два пъти седмично, бе нещо като компромис, постигнат между татко, който бе убеден, че ще свърши по-добра работа, ако сам ни образова, и леля Върджиния, която твърдеше, че общуването ни с момичета на нашата възраст ще ни бъде само от полза. Двете с Алис, разбира се, останахме под опеката на татко цели шестнайсет години. Ние можем да продължим образованието си, независимо от учебната програма в „Уиклиф“, но какво ще стане с Хенри?
Преглъщам въпроса за бъдещето на брат си и влизам в салона, като правя всичко възможно да си дам вид на безгрижна и весела. Целият грейва, когато го питам дали иска компания, после двамата четем на глас един след друг пасажи от „Островът на съкровищата“, а Ари мърка до крака ми, сякаш знае, че се нуждая от повече увереност, и ми я дава. Простите радости ме карат да забравя поне за малко последните събития у дома.