Възраждането на Атлантида
- Автор: Дей Алиса
- Серия: Воините на Посейдон #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Димитрия Петрова
- Жанр: Современные любовные романы
Электронная книга - «Възраждането на Атлантида». Краткое содержание книги:
Когато тя го призовава…
Райли Доусън е много повече от предана социална работничка във Вирджиния Бийч. Тя е дарена с мисловна връзка, до която единствено атлантите са имали достъп в продължение на хиляди години. Фактът, че е „емпат“, вероятно обяснява нейната изпълнена с копнеж близост с мътните вълни на океана, убежището, което сякаш й осигуряват и сексуалните импулси, които изглежда се излъчват от дълбините му…
Той идва.
Конлан, върховният принц на Атлантида, излиза на повърхността с мисия, да върне откраднатия тризъбец на Посейдон. Но нещо друго го завладява — интимните емоции — и желания — на един човек. Неустоимо привлечен от тайнствената красавица, Конлан скоро споделя с нея повече от своите мисли. Но в разгара на битката за възвръщането на силата на Посейдон, колко дълго може забранената любов да продължи между две различни души от два различни свята?
— Хей, Доусън. Къде си мислиш, че отиваш? — Детективът, с когото беше говорила по-рано — Рамзи? Рамирес?, си сложи нов чифт гумени ръкавици и чертите на лицето му се задълбочиха, докато погледът му изучаваше нейното. — Изглеждаш отвратително. Най-добре отиди с тях в Бърза помощ.
Райли не спря, само забави леко ход.
— Прилошава ми. Трябва да отида да се измия и да поспя — хвърли поглед назад през рамо към него. — Ще ви се обадя веднага след това.
Той отвори уста, вероятно за да протестира, но нея вече не я беше грижа. Какво щяха да направят, да я арестуват? Знаеха коя е и че, дори само заради репутацията й, думата й е честна.
Той се предаде и кимна. Симпатия и нещо, която тя не искаше да определя, смекчиха изражението му. Съжаление? По-добре да запази съжалението си за Дина и бебето й. Те се нуждаеха от него. Тя просто си вършеше работата.
Този път се изсмя, макар смехът й да прозвуча… грешно. Да бе, вършеше си работата. По-скоро оплескваше царски работата си.
Нов ден, нов труп. Това правеше осем убийства само за тази година.
Той кимна.
— Добре. Засега ни каза достатъчно, така или иначе. Обади ми се сутринта. Имаш визитката ми.
Тя напипа с пръсти визитката, която беше пъхнала в джоба си и се насочи към вратата. Сутринта. Щеше да му се обади сутринта. Сега трябваше да се добере до водата. До плажа. Нейното убежище. Усети силата и спокойствието на океана да я призовават. Имаше нужда да почувства ласката на вълните и тогава щеше да бъде добре.
Конлан стоеше сам в тъмнината, със затворени очи, разгърнал сетивата си в търсене на нечие присъствие наблизо. На приятел или на враг.
Проклятие, почти му се искаше да е враг. Несъмнено беше в настроение да срита нечий задник. Той оголи зъби в нещо, което трябваше да мине за усмивка. После очите му се отвориха рязко.
Защото вратата, която държеше емоциите вън от ума му, се отвори отново с трясък. Той залитна, борейки се да остане на крака под потока от силна болка. Всичко, което можеше да направи, бе да опита да издържи на напора и да се моли брат му или Аларик да се появят скоро. Затвори отново очи. Помъчи се да се съсредоточи. Обърна се към тази част от обучението си, която не се обуславяше от мечове и кинжали.
Класифицирай. Един воин на Посейдон не може да толерира емоциите. Цената за арогантността ти е животът ти, Конлан.
Почти можеше да чуе шепота на Архелай в главата си. Използвай всичките си сетива. Никога не разчитай единствено на ума си. Да подцениш способността на врага да създава илюзии, означава смърт.
Той се фокусира, напрегна се. Постигна изолация. Умът му анализира проблема на собствената му раздвоеност; безстрастната му преценка изследва бушуващата скръб.
Фактите не подкрепят вътрешна причина. Търси външната.
Следователно, тогава източникът беше извън него. Някой — или нещо, излъчваше скръб толкова силно, че успяваше да пробие защитите на съзнанието му.
Врагът, който беше пожелал, може би. Беше дяволски сигурно, че не става дума за приятел. Никой атлант не можеше да изпраща емоции на друг.
— Е, както казват, внимавай какво си пожелаваш, нали така? — промърмори на себе си, мускулите му бяха напрегнати от усилието да се справя с потока от силна болка.
Отдели една мисъл и за източника. Някой, някъде страдаше така, сякаш се намираше в самия ад.
Райли се отдалечи с тежки стъпки от старата си хонда, паркирана небрежно върху няколко от местата на безлюдния паркинг и се насочи към плажа. Нямаше много плажуващи през този час в хладната октомврийска нощ.
Миризмата на морски въздух и солена вода я застигна и тя си пое дълбоко дъх. Усети как в нея се промъкна частица спокойствие. Стомахът й изръмжа, напомняйки й, че бяха минали повече от четиринадесет часа, откакто беше яла. Почти без да се замисля, тя бръкна в джоба на якето си, за да извади един от протеиновите десерти, които обикновено разнасяше със себе си. Редовните хранения бяха невъзможни при нейния режим на работа. Започна да маха найлоновата обвивка на десерта и тогава я връхлетя мисълта: Морис никога повече няма да яде нещо.
Думите се разбиха в нея и тя се преви на две. Кое беше вълшебното число? Колко пъти щеше да й се наложи да гледа как някой умира, преди да свикне със смъртта?