Цялото кралско войнство

— Да — потвърди Уили, — окръжен касиер.

— Боже мой — изпъшка Дъфи с вид на човек, открил, че е строил на пясък и е живял между духове.

— Да, да — продължи Алекс. — При това Уили е дошъл тук по работа. Нали така, Уили?

Уили кимна.

— За едни облигации — не спираше Алекс. — Искат да строят училище и ще пуснат облигации.

Устните на Дъфи се размърдаха и можеше дори да се долови дискретният блясък на златото в устата му, но той не каза нито дума. Това бе толкова наситен с емоции миг, че нямаше място за приказки.

Но Алекс казваше истината. Уили беше окръжен касиер и в онзи далечен ден бе дошъл в града по работа — да уреди пускането на облигации за строежа на училището. Облигациите бяха пуснати, училището — построено и сега, четиринадесет години по-късно, черният кадилак с Шефа мина покрай това училище, след което Захарчо натисна здраво газта и ние се понесохме все по това почти ново шосе 58.

Изминахме около миля, без да продумаме, а после Шефа се обърна към мен и каза:

— Джек, запиши си: проучи случая с момчето на Маласия и убийството.

— Как се казва?

— Дявол знае, но е добро момче.

— Не, питам за името на Маласия.

— Маласия Уин — каза Шефа.

Извадих бележника си, записах името и записах още: убийство.

— Разбери за кога е насрочено делото и вземи адвокат. И то добър, тоест такъв, който ще може да измъкне момчето, и му кажи да оправи работата. Но да не вземеш някой, който иска да се шуми около името му.

— Албърт Ивънс — казах аз, — той е подходящ.

— Плеска се с брилянтин — възрази Шефа. — Така се плеска с брилянтин, че главата му заприличва на черна билярдна топка. Намери някой, който да не прилича на кабаретен певец. Откъде го измисли тоя Ивънс?

— Добре — казах аз и записах: тип Абрахам Линкълн.

Записах това не защото можеше да забравя. У мен просто се беше създал такъв навик. За шест години човек може да си създаде сума навици и да изпише сума черни бележници и най-добре е да съхранява в каса изписаните бележници, защото те не бива да се оставят където падне и защото някои хора биха дали доста злато, за да се докопат до тях. Не че някога са се докопвали до тях — аз не съм изпадал чак в такава нужда. Но просто имах навика да ги съхранявам. Наред с разядения си черен дроб човек трябва да наследи и нещо друго от мрачните дебри и бездни на времето и защо това да не са тези малки черни бележници? Лежат си малките черни бележници в касата — а в тях са скътани дните и делата наши, — лежат си удобно в тъмното, а светът се върти, върти на скърцащата си ос.

— Намери някой — продължи Шефа, — но самият ти стой по-далеч. Прати при него някой от твоите хора и премисли кого ще пратиш.

— Ясно — отвърнах аз, защото наистина ми беше ясно.

Шефа понечи да насочи отново вниманието си към шосето и скоростомера, но Дъфи се прокашля и каза: