Един от Първа дивизия (Спомени на участник)
- Автор: Георгиев Георги Ст.
- Год: 1992
- Язык: болгарский
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Един от Първа дивизия (Спомени на участник)». Краткое содержание книги:
Вляво, перпендикулярно, точно до мен — два кревата: единият бе зает от учител — артилерийски поручик, смъртно засегнат в слабините. До него, на втория креват, лекарите бяха разрешили на годеницата му да остане и да му служи неотлъчно.
През целия ден, през цялата нощ, когато и да се събудех, облечена, макар и полегнала, тя бе винаги будна.
Нещастният поручик само повтаряше, че е ранен от куршум. Отвърнах, че е гордост за артилериста да бъде засегнат от пехота.
А той? Той не можеше да прости на случая, който тъй преждевременно бе го извадил от строя.
Батареята им се носела хвърковато напред, на нова позиция, зад напредващата победоносно пехота. Макар и отдалеч, артилеристите слели своето „ура“ с това на ротите. И когато вече наближавал мястото, което наситеният му поглед открил за оръдията, един куршум от фланга, откъм една горичка, от която ненадейно застреляла далечна картечница, го повалил от коня. Заедно с него, почти едновременно, били засегнати и конете на първото оръдие, което се обърнало.
— Куршумът, който ме удари, да беше закъснял, да беше закъснял!
Тия думи се повтаряха често и в съзнание, и в полусън. Особено ги чувахме да ги бълнува.
С каква скръб печалната годеница гледаше страданията на най-близкия си! Стройна, извънредно хубава, тя бе на пост, без смяна и не знаех дали е щастлива, че може да услажда тежките моменти на ранения, или би предпочела да не бъде свидетелка на страшните му мъки.
Тук почувствувах как се извайва в мен мраморната истина — боят е миг от войната! В кой дневник, в коя релация, в коя история за бойните действия на тоя или оня полк би влязла тази поразена в сърцето жена? Нейният подвиг трябва да влезе в историята на нейния полк. Но за да бъде възпят, необходим е поет.
Една утрин, при тежки стенания, които събудиха цялата стая, когато бели лъчи разкъсаха черната нощ, душата му отлетя към по-тих свят, гдето няма гръм и знамената са свити.
Санитари влязоха да изнесат топлия още труп. Но една ръка ги спря. Скромната учителка прегърна героя и снемайки го от леглото, докато краката му се влачеха по дъските, отнесе го в прегръдките си.
Понадигнати, румъни и ние се вслушахме с най-дълбоко вълнение в симфонията, която се разнесе, звучна и тържествена, в тоя ранен час пред нас. Прости и скромни селяни, санитарите се отдръпнаха, изтръпнали и неми. Със свалени фуражки, те оставиха тази голяма българка да отнесе трупа на този, с чийто живот бе се готвила да се свърже, но дали от съдбата му би могла да се отвърже?
На другия ден тя се върна при нас. Погледът и бе увяхнал. Опряна встрани на вратата, с ръце отзад, тя погледна нашата редица, която я гледаше мълчаливо, обърна се към другата, гдето срещна същите дълбоки човешки погледи. С вдигната глава, със съвзет поглед, като разтърсена, тя се обърна. Не я видяхме вече.
После научихме, че сама погребала годеника си.
След години, когато бурята утихна, върнах се към тия места, за да потърся тази знаменита българка.
Но отдавна вече младата без грях жена бе прибрана от грешната земя.
В старата и в новата столица
Раздялата ми със Сарафов настъпва. Продължавам за Търново. Но затова пък запознавам се с офицер от полка, когото макар и софиянец виждах за пръв път.
Дундов бе от най-редките хора, които познавам. Необикновена доброта, деликатност, отзивчивост и благородство. Тъй се сдружихме, че оттук вече не се разделихме.
Тежко ранен от шрапнел, желязното топче бе натъпкало като в ловджийски патрон скъсаното парче от куртката и ризата. Но Събчо бе сърцат, при това краката му държаха, а и не искаше да минава за болен.
И ето излизаме от сладкарницата. Там пиша отново на домашните си, отбелязвайки, че съм „напълно добре“, прибавяйки отгде им се обаждам. Разбира се, не са повярвали. Като всички и те са били с убеждението, че щом човек е ранен в гърдите, трябва цял ден да лежи и само да охка.
Откарват ни до гарата и оттам — за Търново.
На Ишиклар4 или Шейтанджик слизаме да се разходим. На двадесет-тридесет крачки намираме малка кръчмица. Пием си лимонадата най-спокойно и безгрижно. Отведнъж забелязваме, че влакът тръгва. Как няма да тръгне! Болничен влак, с престои само за вода или за чистене на скарата и при това — без никакви предупреждения. Затова никой не слиза.
4
Старото име на село Самуил, област Разград